Защото душите са мъртви!

Иво Райнов

Наскоро едно момче беше пребито в центъра на Ловеч. От младежи на неговата възраст. Всички ученици. Побоят се е случил в сърцето на града. На метри от храма „ Св. Св. Кирил и Методий“. На една градска градина от полицията. На един площад от всички важни институции. Младежът е семинарист от Софийската духовна семинария. Каква ирония на живота. Момче, отдадено на вярата и духа е пребито брутално пред храма на вярата и духа. Мелето се случва в ранната вечер. Площадът е пуст и празен като душите ни.

Младеж, пребит близо до институции, които трябва да възпитават. Не е ли пак ирония. Насилието в мислите покълва и расте с години. Усещането за безнаказаност се придобива от постоянни примери. Дни след побоя същите тези институции мълчат и не показват адекватни реакции. Кратки съобщения се мярват в интернет медия, но не получават обществено внимание. Реакция се отприщва едва, когато майката изпраща разказа на битото момче и неговата сестра на утвърден новинарски сайт. Разшумяват се образователни и социални служби. Училищните ръководства декларират, че ще вземат решения на предстоящи съвети. А вече са минали две седмици. Ами ако майката не беше изпратила писмото? Ако един сайт не беше набрал гняв за да даде публичност? Сигурно щяхме да си живеем с безразличието и спокойствието на хора, за които нищо не се е случило.

Преди дни МОН започна кампанията „Заедно срещу насилието“. Не е ли пак ирония на живота. Тук по-скоро сме заедно в мълчанието, безразличието, в липсата на обща грижа за децата ни. И друг път съм писал за опасната липса на взаимодействие между училище, социални служби и полиция. Между разкрачените страни на този триъгълник са потънали доста души. Безразличието не възпитава и не гради добродетели. Зад него улицата пише правилата, където насилниците са герои, а физическата разправа е средство за разрешаване на проблеми.

Във вечерта на побоя центърът е бил празен. По-страшно е, че душите ни са празни.

Очаквах ураган от гняв, когато бе дадената гласност на случая. Повече от 7000 са прочели разказите на битото момче и неговата сестра. Реакциите са сдържани и символични. Мълчанието е убило душите ни, а страхът е вкаменил сърцата. Нещастието е чуждо, не е в нашия дом. Сега е само една вечерна сензация. Като загадъчната смърт на младата французойка преди седмица. Два дни слухове и после всичко потъна в мълчание. Сякаш за да импонира на тишината обхванала следствие, прокуратура и полиция.

Някой ме попита защо пресцентърът на МВР е мълчал по случая с пребития ученик. Защото може да си го позволи в град, където душите са мъртви.