Защото всички споделят една и съща любов, наречена Езикова

Иво Райнов

1994 година. Пак е април. Езиковата гимназия в Ловеч празнува 45 години. По онова време летоброенето започваше от 1950 година. Все още телмановският ентусиазъм на социалистическите години е твърде силен. Всъщност тези подробности нямат значение. Това е първият празник на Езиковата за един непосветен в общността на Езиковата. Твърде млад съм, само 27 годишен. Твърде чужд съм, моите тийнейджърски години са преминали далеч от дикисанския хълм. Затова впечатлението е смазващо. Претъпкана зала на драматичния театър, поколения различни с десетилетия. Близо двучасов спектакъл, после още толкова часове ученическа пиеса. На сцената застават легенди. Една от тях няма да забравя никога – Веселин Калчев. Напълни сцената с хористки от всякакви възрасти. Имах усещането, че всички все още са влюбени в този вече достолепен, но все тъй обаятелен мъж.

Първият празник беше толкова зашеметяващ, че го помня като вчера. Тогава пламна огънчето, което не гасне вече 24 години. Съдбата ме прати на хълма със закъснение. Като учител без да съм възпитаник. Затова от онзи април през 1994-та се опитвам само едно. Да бъда високо колкото хълма, да бъда част от духа и да следвам традицията. Дали съм успял ще съдят други. Тези, които съм учил. Времето ме покръсти в езиковец и ми позволи да видя смисъла от учителската професия. Да обичаш, вярваш, водиш, вдъхновяваш, но и да следваш, пазиш, откриваш, подкрепяш.

Днес е празникът на Езиковата. Подранил е, но пак е шарен. Като утрешната Цветница. Пак събира. Като спомена, носталгията, детството. Пак зарежда. Като приятелството, тийнейджърските тайни и люляковата младост. Пак влюбва. Като Ловеч, хълма, класната стая, последния чин, единствен свидетел на онази гореща първа целувка.

Един хълм, натежал от летописи. Повече от 120 години. Една сграда, записала легенди. От десетки випуски. Една история, в която истината и фантазията делят тънка граница. Една общност, която почита вчерашните истории и вечното приятелство, скрепено с клетвата между дявола и Бога.

Всяка година на този празник си идват стотици хора. Пораснали и успели. Намерили различно място в социалната йерархия, но споделящи една и съща парола. Езиковата. Времето, което не се забравя. Легендата, която не пожълтява.  Духът, който не отслабва. Общността,  която е доживотна.

Езиковата е повече от една младежка история. Хълмът е повече от един училищен спомен. Класът е повече от едно петгодишнно съжителство. Онова време е неповторимо преживяване, съшито от митове и напълнено с най-искрено приятелство.

Празникът на тази гимназия е щурав като историята и. Непокорно скача от дата на дата. Като младежкият дух, вплетен в богатата история. Винаги пълен, винаги млад и благодарен. Денят, в който на сцената е днешната Езикова, вдъхновена от десетки випуски, които щастливо аплодират от залата. Споделен дух, който се нарича простичко – общност. Езиковска.

Празникът на Езиковата не е официална ритуалика. Не е в речите, поздравителните адреси или в рутинното изреждане на успехите. Тя е в съпреживяването. Между бивши и настоящи, делили един и същи дух. В топлината на срещата, която след десетки години ще залее сетивата със спомени и чувства. В прегръдката и крепкото ръкостискане. В срещата с поостарелия учител и успелия ученик. В удоволствието да споделяш една и съща история, да се вдъхновяваш от една и съща традиция, да обичаш едно и също име.

Днес е празникът на любимото за хиляди настоящи и бивши ученици училище. Той не може просто да бъде посетен. Може единствено да бъде съпреживян. Като петте години на хълма. Като Феста, Пиесата, Бягството.

Нашият празник е. И няма значение колко е подранил. Защото празникът е в спомена, в срещата, в историята. В онова парещо чувство по пътя към хълма или класната стая. В усещането, че никой никога не си е тръгвал. Защото всички споделят една и съща любов наречена Езикова.

Чести празник на всички езиковци по биография и дух!