Иво Райнов

Писал съм толкова много статии за Езиковата, че през погледа на страничния наблюдател вероятно изглежда дразнещо. Даже са ме питали не ми ли омръзна и дали не преигравам. Не, нито с мисъл, нито с чувство. Езиковата е най-хубавото нещо, което ми се е случило откакто се върнах в Ловеч преди 26 години. И как иначе, след като 24 от тях са изживени с делниците и празниците на дикисанския хълм.

Ето утре пак е празник и както винаги сядам да пиша в навечерието на петъка, който събира стотици жени и мъже от различни краища на България, от различни страни на Европа, от различни континенти по света. Хора от целия спектър на поколенията – от буйно млади до достолепно побелели. Всички татуирали името на своето училище върху сърцата си.

Всеки носи различно име, но една и съща любов. Обединени от общност, която толкова прилича на клуб на благословените да попаднат във вдъхновяващо училище и да попият от магията му през прекрасните тийнейджърски години . Толкова разбираема е емоцията от уникалния ден на поредното събиране. Невъзможно е да си учил на хълма и да не отази гимназия станеш езиковец.

Поразителното е, че тази общност може да те вдъхнови, допусне и приеме дори когато не си тийнейджърски свързан с нея. Щастлив съм, че съм сред благословените да то усетят. Моята първа истинска среща с Езиковата не е на чина в подготвашката класна стая. Срещнах я като млад двадесет и седемгодишен учител. Силно респектиран, малко уплашен и много любопитен. В началото бях горд, че съм учител в най-доброто училище. Скоро осъзнах, че съм попаднал на уникално място и започнах да заменям гордостта с други, далеч по-пълноценни чувства. Възхищението от невероятно умните деца, с които ме срещаше всеки учебен час, вдъхновението от здравите традиции, удовлетворението от учителската професия, амбицията да възпитавам добри хора. Аз учех децата на география, те ме учеха на езиковска емоция. В онези години учителската работа беше мизерно заплащана, но аз се чувствах богат със знанията, усмивките, радостите, мечтите, успехите на децата. Децата ме въвлякоха в общността, а истински потънал в нейната бездна се почувствах след като изпратих първия си клас. От дистанцията на времето осъзнавам, че тази гимназия ми взе младостта, енергията, много от мечтите, но ми даде двойно.

Езиковата ме научи на дух. На усета, че съм част от цялото и на великодушието да отдавам себе си за цялото. Научи ме на смисъла на традициите, които преминават като здрава нишка през поколенията и създават уникалното усещане за идентичност и приемственост.

Езиковата ме научи на общност. Да споделям успеха и провала със своите колеги или ученици. Да се чувствам част от малката общност на собствения клас, на фестивалната общност на випуска, на голямата училищна общност.

Езиковата ме научи да споделям любовта с децата. Да ги разбирам, подкрепям, насърчавам с любов. Да се радвам на тяхната любов, независимо от причудливата форма, под която я показват. Защото общност се създава и пази с любов.

Езиковата ме научи да мечтая. Да гледам към високите върхове и да се стремя да изпращам към тях децата. Да желая моето училище и моите деца да бъдат сред най-добрите в страната. Да скачат високо на състезания и олимпиади, да бъдат победители в кандидатстудетските кампании.

Езиковата ме научи да вярвам. В думите, постъпките, намеренията на децата. Да се доверявам на почтеността, справедливостта и достойнството.

Езиковата ме научи да бъда учител. Да уча на наука, но и на човещина, да изисквам знания, но и честност, да се радвам еднакво на високите постижения и човешките качества, да оценявам познаването на учебника, но и да поощрявам свободата на мислене, да приучавам към зачитане на правилата, но и да прощавам признатите грешки.

Езиковата ме научи да бъда приятел. Често казвам на дванадесети клас, че ги изпращам като завършили ученици, но ги очаквам обратно като приятели. Научи ме да окуражавам мечтите, да подкрепям полета, да се радвам на успеха, да утешавам несполуката. Научи ме да не предавам при никакви обстоятелства и на никаква цена.

Времето татуира върху сърцето ми буквите ЕЗИКОВА. Моето име за общността, която сега споделям със стотици, хиляди хора, пръснали се по различни кътчета на страната, в различни страни от Европа, на различни континенти. С някои от тях имам общи спомени, с повечето времето ни е разминало, но училището на хълма ни е научило да обичаме силно, да вярваме смело, да мечтаем дръзко. Ние сме от различно време и възраст, но от една и съща порода и това ни прави приятели отвъд годините и поколенията.

Какво му трябва на един празник за да бъде светъл? Щастливи срещи, изплували спомени и няколко стотин сърца, татуирани завинаги с една и съща общност.

Честит празник, приятели от Езиковата!