Иво Райнов

Тревожно е бъдещето на всяка разделена нация. А когато разделителните линии станат окопи, се превръща в мрачно. Сигурно никога не сме губили разломите, но времето някак ги беше скрило. Дълго се радвахме на свободата и на бавен, но все пак напредък. Не че дните ни бяха безоблачни, но до преди две години някак бяхме заедно. Посвикнали с кражбите, корупцията, беззаконието, черпехме с пълни сили от вековната народопсихология да се нагаждаме, да се уреждаме и честно казано нямахме нищо против да ползваме някоя корупционна връзчица, хей така за битово удобство.

Разбира се, че всеки е имал собствена философия, собствена истина и собствена представа за света, но аудиторията, пред която да я споделяме беше тясна – семейната маса на вечеря или кафеджийската компания от уикенда. Знаехме толкова малко за съседите, а за тези от другия жилищен блок или улица – нищо. „Свободата , брат, е нещо съблазнително“ пееше Джандема на онези, облъчени от наивност площади. Свободата и технологиите започнаха да ни омрежват социално. Също като насекоми, хванати в коварна паяжина. Свободата, брат, уникалната и непримирима лична философия и мрежата, която сякаш праща мнението ти до края на Вселената. Сигурно вече сме били бременни с разделение, нужни са били само няколко контракции. Една пандемия и една война, два напъна, достатъчни за да родим разделението. Всяко разделение е грозно, но нашето изглежда уродливо. Белязано е от ненавист и съска омраза.

Това, което виждам десетина дни след началото на руско-украинската война постепенно изсмуква и плиткия слой оптимизъм, останал в душата ми. Това че се замеряме с хибридни новини вече изглежда като интелектуален спор. Защото в думи и мнения започва да си проправя път заканата за мъст.

Преди дни група общественици публикуваха призив за борба с пропагандните агенти на една от двете воюващи православни държави. Отговориха им с постове, в които настояваха авторите на призива да бъдат запомнени и включени в списъка на първите, с които ще се разчистят сметките след края на войната. Защото всяка отломка от тази освирепяваща в разделението си нация вижда края според своя интерес.

Днес съскащата омраза лети със снежни топки, утре , може би, ще лети с куршуми. Вече сме го правили след края на Втората световна война, когато една част от нацията целенасочена унищожава друга част от нацията. Същностно заради собствения интерес, официално и тогава с оправданието за „денацификация“. О, не преувеличавам с паралела. В споменатия пост пишеше, че с хората от призива трябва да започне българската „денасификация“. Е, днес инакомислещите са „нацисти“, през 40-те години на миналия век са били просто „фашисти“.

Много от хората, които днес съскат с омраза са родени далеч след годините на онази „дефашизация“ на България. Та в България едва 1/3 от населението е над 50 години. Огромен дял от най-активната част от населението са хора родени след 1980 година. В България почти няма живи хора, които да помнят ужасите на националното разделение след войната. В България пораснаха поколения, на които истинската история не беше разказана. Не защото е срамна, истината често е неудобна.

Днес хората кълват като шарани на плоски манипулации, повтарят с патос пропагандни клишета. Засега гранатите са само дезинформационни. Разделихме се, но и ни разделеха. Тези, които ни подхвърлят омраза, опакована в новини. И озлобени започваме да изкарваме на показ най-лошото от себе си. Не разпознаваме добро и зло, мерим справедливостта със собствен морал, изгубили сме състраданието, съчувствието, обладани сме от безразличие, отмъстителност, а мнозина дори от мизантропия. Делят ни окопи, не разделителни линии.

Мои бивши ученици ми пишат, че училището трябва да има единна и ясна позиция, да учи на критическо четене и мислене. Да училището е много виновно, защото днес от двете страни на информационните окопи са застанали деца, пораснали през последните 30-40 години. Само че училището през тези години е системно административно ограничавано в най-важната си функция – да възпитава честни, отговорни, родолюбиви и смели хора.

Училището е уморено от постоянни и неуспешни реформи. Учителите са превърнати в чиновници, притеснено забързани да си предадат обемния материал до последната тема или поредната справка в указания срок. Емпатия се възпитава, когато имаш време за човешки разговори. Морал и справедливост се преподават с пример и високо вдигнато чело, а колко от последните години учителите изживяха унизително прегърбени? За да бъде критично, първо трябва да се преподава мислене. А българското училище продължава да се чувства удобно в стериотипа да се изисква повтаряне на безкритично заучени факти.

Училището не е пример нито за гражданско поведение, нито за дискусионно изучаване и светогледно възприемане на заобикалящия ни свят. Учителят е превърнат в слаб чиновник, защото е плашещо ако е силна личност. Децата идват със светогледните концепции на своите семейства. За днешното семейство учителят не е авторитет, който може да размества моралния кодекс. В толкова училища учителите са заети да се бранят от ученическата невъздържаност или арогантност. Днешният учител не е легитимен да възпитава, да вае светоглед, да посажда социална чувствителност. А това, че е нелегитимен дължи изключително на държавата, която не спира да му поставя забрани, усъмнена в неговата политическа недобросъвестност. Не може да създаваш човешки ценности, морал, гражданска независимост без някъде да се доближиш опасно до политиката.

Децата идват в училище, обсебени от думите, мислите и разбиранията на своите семейства. Мой колега наскоро сподели колко е ужасен от разделението им във възприемането на заобикалящия ни свят. Бях шокиран дете да ме попита за кого съм във войната. Сякаш сме някакви фенове. Не, войната не е футболен мач, нито компютърна игра. Войната е трагедия, смърт и падение. Прекършени съдби, човешки трагедии. Време, в което всички новини са лоши, а дезинформацията и пропагандата затрудняват дори подготвените. Училището вече е твърде слабо и обезкървено за да преподава човешки ценности.

Пропуснали сме много време и вече страдаме от това. Имаме нация, злобно разделена в представите си за добро, справедливост, морал и човещина. Разделителните линии вече са окопи. Все още само духовни, дано не започнем да копаем физически. Защото след тях няма да остане нация.