Докато има гняв и любов, ще продължавам да пиша!

Иво Райнов

Преди дни прочетох, че в Нов български университет откриват специалност „Фейсбук“ и канят за преподаватели известни блогъри.  Помислих си, че може да се кандидатирам. Не съм известен, ама съм блогър. Шегувам се, разбира се. Даже чуждицата блогър ми звучи някак снобарски. Обаче така и не се сещам за подходящ български заместител. Защото нито графоман, нито душевен  ексхибиционист ми звучат на български.  Това пак в кръга на шегата. Абе както казва кметът, когато го ядосам,  „писачи“. Поне е на български.

Ако питате как се става блогър, отговорът е много прост. Случайно. С една стихийно написана статия в края на август, преди четири години,  с интереса на една електронна медия  към нея и с няколко плахи, но окуражителни думи, споделени във фейсбук. Всеки носи някакъв огън в душата си и ако обстоятелствата го разпалят, трудно може да бъде угасен. Вече четири пълни години. Поне по три пъти всяка седмица. Честни позиции, лични мнения, собствени коментари. Всяка година в края на август с почуда констатирам, че отново съм издържал. Оставил съм нови 150 статии, дал съм материал за още десетки публикации в електронни и печатни медии. Упоритостта си ми е характер, но със сигурност не бих издържал, ако животът не ми даваше теми и нашепваше провокации. Простичко казано има фантастични мотиватори за това да не спра да пиша. Например тези, които считат такива като мен за „писачи“. Затова нека да е ясно. Няма да спра да пиша, докато продължава  съсипването на Ловеч. Докато хората превърнали родния ми град в линеещо градче не бъдат натирени от управлението. Заедно с посредствения антураж, на който са поверили администрирането на живота и сътворяването на мечтите ни. Няма да спра да пиша, докато продължава целенасоченото  унищожаване на българското образование. Няма да мълча за натрапените административни глупости и развращаването на средното образование, за дискредитирането и девалвирането на родните университети. Няма да спра, докато пошлостта диктува правилата в обществото и пише съвременните скрижали на морала. Ненавиждам и едва ли ще спра да изобличавам простотията, лицемерието, нагаждачеството, подлостта, раболепието. Няма да спра да пиша, докато престъпници управляват държавата, а неграмотни и страхливи избиратели им лъскат обувките. Докато цигани и олигофрени продават бъдещето ми за две шишета ракия и кило свинско. Няма да спра да пиша, докато има кого да обичам – Езиковата, Литекс, приятелите, децата, с които училището ме среща всеки ден.

Прочетох под една моя статия коментар, в който ме наричаха иронично „човек, разбиращ от всичко“. Съвсем не съм пенкелер. Пиша по теми, от които разбирам или съм проучил. Никога без факти, никога с лъжа. Може и да е дръзко, понякога гневно, но винаги лично. Защото стоя зад думите си и съм готов да отговарям. Понякога съм на ръба на „бон тона“, но в диалога с наглеци няма място за деликатност.

Една колежка предположи, че с блога удовлетворявам лична потребност. Трябва да е скъпа потребност, щом и посвещавам по два часа три пъти седмично. Не храня его, нито гоня комплекси. Стремя се към простички неща. Например да бъда свободен гражданин. Да бъда част от решението на проблемите, а не от пейзажа, който ги прикрива. Да уча, че може да се живее достойно, честно и с високо вдигната глава. Да подам ръка на всеки, който иска да се бори с фалша, посредствеността, корупцията, мръсниците, страха. Искам да събудя поне едно заспало човешко чувство у хилядите си приятели. Повечето са млади хора, призвани да поправят идиотския живот, в който ние ги отгледахме. Казват, че си струва всяко усилие. Дори за една спасена душа, дори за чифт прогледали очи, дори за едно стоплено сърце. Знам, че са много повече, броячът приближава 220 000 посещения.

След  четири години този блог все още е експеримент. Социален, човешки, приятелски. Сега е моментът да благодаря на всички, които пуснаха думите ми в сърцата, душите и мислите си. Дано съм ви убедил, че не си струва да живеете в страх. Смисълът на живота е в дръзките думи, силните чувства и смелите действия!