Иво Райнов
Гневът на младото поколение. Бях се уплашил, че е пресъхнал. Започна отново да блика. По-често неочаквано, някак импулсивно, но все пак младият глас затрепери. Чета във фейсбук постингите на моите млади приятели и шепа надежда проблясва в душата ми. Господи, не сме успели да ги разболеем от пълно безразличие. Гневът в постингите пулсира, сякаш бие с разярени юмруци по екрана на монитора. Но, уви, прилича на гняв без решение, на отчаяние попаднало в лабиринт от задънени изходи. Младото поколение се разсърди, но объркано търси виновници. Задава въпроси вместо да предлага отговори. После самотно потъва в безверие.
Снощи едно от моите момичета (тези пораснали пред очите ми на класен ) изригна в поредната гневна риторика. С тъга и болка за нашата човешка деградация. Заради един унижен човек, напъден от шайка повярвали в безсмъртието си хулигани. Няма значение, че човекът е просто треньор, а насилниците са гамени от една печално известна софийска агитка.
„Обичам страната си, но ненавиждам държавата“ простена момичето. Някъде в постинга прочетох, че онзиденшните бабаити съсипвали една светиня. Въпреки, че имам сериозни резерви към определението няма да споря. ТЕ съсипаха държавата, а в пустошта няма светиня. Всъщност гаменското поведение на футболните насилници едва ли е еманация на националната деградация. То е само симптом (при това от най-безобидните) за разкапана държавност и ценностна девалвация. Нима не сме виждали по-страшни и показни прояви на агресия и чувство за недосегаемост? Дали прочетохме различно послание в среднощната канонада с бутилки между хулигани от парламента, предвождани от болния мозък на Сидеров и футболни агитки? Каква точно степен на деградация е наказателното нахълтване на същата тази зловредна депутатска група в сгради и офиси на телевизии? Приема ли се за уронване на човещко достойнство, когато депутат нанася телесна повреда на български журналист или показва среден пръст на граждани-избиратели? Не ни ли плаши националната деградация позволила мутрясване на политиката, икономиката, морал?
24-ри години търпим човешко унижение ежедневно. Правим се, че не го забелязваме. Лъжем се, че е неизбежно. Дори го оправдаваме. Приемаме го за норма. Преди да се достигне до идиотското събличане на един новопредставен треньор изживяхме наказателни акции на мутри в съблекални и съдийски стаи, насилие върху футболисти, потрошени стадиони. Това лято друга група гамени потроши сградата на футболния съюз. Преживяхме го с безразличие и без сериозна обществена санкция. Затова никой не получи адекватно правосъдие за рушителство, палежи, насилие, уредени мачове. На кое дъно се сривахме, когато горяхме сгради на центъра на София?
Пред очите ни насилваха собственика на кварталната бакалия, момичето дошло да се повесели в дискотеката, предприемача с апетитния бизнес, работникът, който си търси неизплатената заплата…. Но бяхме равнодушни.
Убиваха журналисти, насилваха правозащитници, осакатяваха смели гласове, престъпници превземаха власт, кметски кресла, парламентарната зала, министерски кабинети. Ние мълчахме…Никой не бе осъден за това, че грабеше, насилваше и унижаваше българския народ. Но кой от нас поиска възмездие?
Силата се превърна в политически аргумент, агресията в достойнство на успелите, беззаконието в приемлива норма. Тези момчета от футболната шпицкоманда са само една уродлива издънка на държавата, която създадохме. НИЕ, не ТЕ!
Моята млада приятелка питаше защо сме такива – изпълнени с омраза и неприязън. Боже, колко отговори има. Защото сме страхливи, защото сме раболепни, защото сме зависими, защото сме нагаждачи, защото можем само да оцеляваме. Защото нямаме национален път, а катерим мизерни лични стълбици. Защото не вярваме в силата на обществото, а в могъществото на семейната, корпоративната, партийната общност. Защото и ние газим правилата за да добием облаги. Защото обичаме повече парите и спокойствието, отколкото честта и достойнството. Защото сме свикнали да се навеждаме и се ужасяваме от възможността да бъдем изправени. Защото отдавна нямаме национална кауза и национално самочувствие. Защото сме повярвали, че силните са безсмъртни и искаме да им подражаваме…
Разбирам стихийния гняв на младите хора и тяхното объркване. Къде е виновният – вкъщи, в училище, в местния вестник, в националната медия. Всички, които гледат гузно и безпомощно гнева на новата генерация. От кого да поискат подкрепа, когато вече са ги предали. И кого да попитат за решенията, когато от 24-ри години всички уплашено мълчат?
Затова бият с гневни юмруци по нашите монитори. А после уморени ни шамаросват с думите на моята млада приятелка: „ карате ме да се чувствам щастлива, че съм далеч от страната на абсурдите, която макар и да обичам безкрайно много, ме отвращава, защото всичко човешко в нея е вече дълбоко заровено в калта на позора“. А ние все така безразлични и мълчаливи гледаме изгубеното поколение на прехода, докато се изгуби от очите ни, поело към щастливия свят на някоя друга европейска държава.