Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“

Синдикат „Образование“ многократно с разочарование отбелязва, че в новия ЗПУО, за съжаление, не се предвиждат други възможности за обезпечаване на образователната система, освен чрез делегираните бюджети, което потвърждава за пореден път, че образованието не е приоритет, както лицемерно и гръмогласно се твърди. Законът позволява да продължат своето съществуване очевидните недостатъци на системата, свързани с неглижирането на възпитанието в ценности и социализацията на младото поколение, като го лишава от равен шанс за бъдеща реализация. В него ролята на родителите в образователния процес е подменена и изкривена от криворазбрана демократичност така, че, вместо партньори, ги превръща в основен враг на институцията. Заложената безпринципна разлика в учителските и директорските заплати, без качествени правила за диференциация, се задълбочава с изпълнението на новия закон.

Безспорно, през времето от тяхното въвеждане до днес, делегираните бюджети доведоха до упадък на възпитанието и дисциплината в училище. Те отвориха вратите за брутална агресия, непозната в историята на българското образование – жестока агресия между самите деца и ученици, безпардонна агресия срещу учителите и от техните възпитаници, но и от огромния натиск на родители, вживяли се в ролята не на партньори и съмишленици, а на работодатели и всезнаещи господари.

Въвеждането на делегираните бюджети беше в отговор на най-голямата национална учителска стачка през 2007 година. Провокирано от българските синдикати, Правителството на България и МОН приеха своята основна и удобна философия на бягство от финансова отговорност, като я стовариха и вмениха на училищния директор. Моделът на делегираните бюджети от 2008 година въведе безпринципната разлика между учителските и директорските заплати, за да разтовари градуса на гняв и недоволство в бранша от мизерното финансиране. Наложените безбройни вътрешно-училищни процедури направиха МФ и МОН „невинни“ и недосегаеми.

Не можем да не отчетем, че финансирането чрез делегираните бюджети има едно голямо предимство и позитив – отнема възможността за отклоняване на средства, предназначени за училищата, за други общински нужди. Чрез тях се гарантира и преходният остатък на българските училища, изключая детските градини. Последните и досега са заложници на добрата воля и доброжелателност на кметовете да им предоставят преходните остатъци. За съжаление, многобройните предложения и настоявания на Синдикат „Образование“ за въвеждане на делегирани бюджети в детските градини бяха надлежно игнорирани и оставени без последствие.

Позитивен е и резултатът от делегираните бюджети, защото, според тяхната философия, разходите стават ясни и прозрачни, а образователната система – най-отчетната сред всички публични и държавни системи. Само че това остана само добро намерение, защото не доведе до желаните резултати и по-ефективен контрол. МОН и неговите поделения, както и общините, много рядко се възползват от правото си да правят регулярни одити, въпреки многобройните нарушения в системата и настойчивите искания от страна на Синдикат „Образование“ за строг контрол. В резултат на финансовия автопилот се получиха редица аномалии. Необяснимо е защо разходите за квалификация на учителите е средно 90 лв. годишно , а за квалификация на директорите – средно 500 лв. Безнаказани и неглижирани са допуснатите, поради незаконосъобразни нарушения на директорите, разходи от делегираните бюджети на учебните институции за съдебни дела и адвокатски хонорари, които придобиха колосални размери.

Необяснимо и недопустимо синдикатите, като представители на работещите в системата педагогически специалисти, са вън от комисиите за иновативни училища, вън от комисията за контрол на обучителните организации, вън от атестационните комисии. Ние считаме, че тези „случайни“ пропуски на отговорните институции доведоха до това, че последните резултати от матурите, външните оценявания и PISA на учениците бележат печално негативни рекорди. Безпрецедентно разрасналият се проблем с лошото представяне на българската образователна система, естествено от МОН и властимащите се оправдава, видно от няколко последни наредби, с досадно вменяваната теза, че българският учител е длъжник на ученика, че той е виновен за боксуващи политики и псевдо реформа. Категорично и безапелационно заявяваме, че българският учител не носи вината за провалите на политиките, той по-скоро е истински герой и безсребърник, работещ в тежки условия, под прицела на повсеместни хули и порицания, стигащи до там даже да го изкарат луд, съгласно министър Москов в прословутата му Наредба №4.

Доказано във времето на прехода, всички управления на държавата демонстрират все по- голяма отдалеченост от управляваните. Вече не пропаст, океан от неразбиране дели едните от другите и тяхната визия за образованието. Удобно често оторизираните управленци ни цитират представителни извадка от „успешни практики“, за да оправдаят липсата на креативност и идеи, като недопустимо съзнателно пропускат недостатъците и видимия упадък на цялото и глобалното. Облечените във властта да определят визията на бъдещето проявяват слепота, взирайки се в отделни детайли, а не могат да очертаят и видят една цялостна картина. Направи ли си труда поне един отговорен за образованието фактор да погледне през очите и на българския ученик. Какво искат децата, бъдещето на България? Дали жадуват непременно всяко училище да стане автономно, дали знаят какво означава всяко училище да стане иновативно, какво представлява всеки учител да бъде новатор. Може би те искат просто всяко училище да им предлага и дава равен шанс за живота, да ги научи как да се реализират като успешни и удовлетворени хора. Едва ли като от всички страни ни заливат с филтрирана информация и ни представят двайсетина училища на бъдещето, които имат много добър делегиран бюджет, че това е решението на проблемите. Очевиден факт е, че огромна част от българските институции – училища и детски градини, са далеч в миналото и поради липса на финансови средства. В 21 век да градиш перспектива за бъдещето, без да го обезпечиш финансово, е обречено по рождение на крах. Дори и да се приложи комунистическата дисциплина и тоталитарните наказания, които никой днес не може да приеме, възпитанието, дисциплината и доброто образование не могат да се постигнат без достатъчно отделени средства и специална грижа на държавата. Нека отново категорично, ясно и високо заявим, че нашето търпение се изчерпва, времето неумолимо тече и няма място за подценяване на проблемите. Иначе ще потвърдим казаното от големия демократ Радой Ралин, че търпението е незабележима форма на гниенето!