Биляна Микова
Все по-малко българи решават да отидат до урните в изборния ден. Общият извод от предсрочните парламентарни избори през 2013 е, че близо 45% от сънародниците ми изобщо НЕ са гласували. И тук аз си задавам въпроса, защо?
Защо обществото в България е направило избора да НЕ иска промяна? Всъщност, не мисля, че изобщо мога да говоря за избор, а за „сладко, спокойно и безперспективно безделие”. Решаваме, да НЕ решаваме какво ще се случи с държавата ни. Живеем в привидно демократично общество, а всъщност оставяме силата на властта да надделее над властта на силата, която имаме, защото се страхуваме да действаме.
Страхуваме се да действаме, защото нещата може да не станат както ние искаме; защото възможният провал стои край пътя и ни дебне. И затова „чакането” се е превърнало в единственото, което правим.
Все по-често чувам от близки и приятели, че да гласуваш е равносилно на това да НЕ гласуваш. Доводи като „така легитимирам престъпна власт” и „няма за кого да гласувам, освен за по-малкото зло” са отговорите, които получавам, когато попитам един „възрастен”, защо не гласува. Страхът да избираш кой да те управлява, неинформираността относно политика, мързелът и дълбокото равнодушие, с които българският човек се отнася към собственото си общество и към самия себе си са фактори, допринасящи за пасивното съществуване. А ние отказваме да поемем отговорност за него, обвиняваме другия, критикуваме управниците, пълни сме с идеи относно това, какво трябва да се направи, а всъщност не си правим труда дори да дадем своя вот.
На мнение съм, че сме виновни, да, всички ние, защото избираме лесният път на простото бездействие; защото имаме позиция, а не я отстояваме. По-страшното е, че сме едно цяло, а живеем като вълци-единаци и превръщаме Ние-обществото в Аз-общество.
Моето поколение би нарекло това Все-Ми-Е-Тая-общество. И ето от тук трябва да започнем, като поемем отговорност не само за себе си, но и за случващото се около нас. Първата крачка е да се осмелим да избираме.
Тази година ще имам възможността да гласувам за първи път и няма да я пропилея. Нямам житейския опит на родителите си, но имам нещо много по-важно, а именно силен дух.
Не съм митичният спасител на българите, но не се страхувам да избирам и с това да направя малка крачка към една промяна. Не съм философ, но знам, че именно промените водят до развитие, а развитието – рано или късно до успех.
Ще се осмелим ли да излезем от комфортната си зона и ще бъдем главни извършители на действието, за да вървим бавно, но напред, или ще останем просто странични наблюдатели?
Много е лошо, когато млади хора биват въвлечени от политическата мафия, да „подгряват“ „всенародните маси“ да отиват да гласуват. Разбира се, на младите хора, някъде между първото и третото гласуване им става ясно за какво иде реч и целият чудесен младежки порив, целият патос и цялата искреност и чисти намерения се обръщат срещу тях. Тогава болката и разочарованието стават толкова силни, че буквално пречупват духът на тези млади хора. Останалото е известно.
Но, това в крайна сметка е и целта на 25-годишната политическа мафия. Една част от тези млади хора ще бъдат привлечени в партиите на политическата мафия, където ще бъдат отгледани и превъзпитани в поредните лъжци, демагози и обирджии на „история и бъдеще“, които след време да заменят старите лъжци, демагози и обирджии.За останалите – One Way Ticket. И без това само ще пречат на Партиите-победителки.