Иво Райнов
Една есенна вечер преди доста години се прибирах от гимназията. Настигна ме сериозно пиян мъж, облечен във видимо скъп костюм, но поомачкан в следобедния запой. Спомням си, че носех дълъг, модерен по онова време шлифер от микрофибър и кожена чанта тип „дипломат“. Вероятно подлъган от външния ми вид човекът ме взе за важна клечка и попита фъфлейки „Ти какви пари владееш?“. Отвърнах с повече от убедителен отговор „Никакви, аз съм учител“. Очаквайки съвсем различна декларация, пияният успя да изломоти едно съжалително „О, горкичкият“ и отмина с лъкатушеща, но силно забързана стъпка. Оттогава минаха близо двадесет години, но съм сигурен, че и днес закъснелият пияница би „благословил“ житейския ми път със същото съжаление. Пияните са най-искрените гласове на обществото, за което учителският живот е беден, непрестижен, съжалителен .
Изкоритестеното съвремие мери успеха в пари и почести. Децата се надпреварват с мечтите за адвокати, лекари, архитекти, компютърни специалисти…Имат ясни мотиви – богати професии. Смеят се на предложението да станат учители, там няма пари, престиж, кариера. Децата мислят със съветите на своите родители, за които подобно на пияния минувач учителството е битие окаяно.
От онази есенна вечер мина почти четвърт живот. Време достатъчно за да смениш няколко професии. Имах шансове, дори завърших нова магистратура, далеч от мисията на образованието. Имах и продължавам да имам куп причини за оправдая бягството от класната стая. Имаше момент, в който бях готов да си тръгна. Въпреки всичко останах. Не, не съм забравил съжалителния коментар на пияницата, нито обидното отношение на обществото по време на учителската стачка. Не съм забравил политическото лицемерие, с което всяка партия и власт се врича да обича приоритетно образованието. Ирационален избор, нали? С трудни за разбиране аргументи.
Училището е друга вселена. Вечно млада, детски усмихната, заразяващо щастлива, наивно чиста, истински обичаща, щедро благодарна. Обитавана от души пълни с барут, лесно запалими, необуздано свободни, разтърсващо емоционални, болезнено справедливи, разрушително дръзки, безпощадно нетърпими към лъжа, фалш и имитация. Готови да следват, когато им покажеш пътя, решени да се борят, ако им подариш свободата, способни да мечтаят, ако си ги убедил, че безкрая може да бъде достигнат, обречени да успяват, когато си ги заразил с вяра, научени да обичат, щом си им дал сърцето си, вречени да помнят, когато си оставил диря в паметта им.
Знам, че всички тези доводи няма да трогнат, нито убедят моя пияница. Образованието е професия за влюбени наивници. Такива, които избират децата пред парите, глъчната класна стая пред тихата кантора. Хора, посветени да съграждат, да откриват светове, да отключват свободата, да зареждат вяра, да даряват бъдеще.
Утре пак се завръщаме, влюбените наивници с големите сърца и безкрайните мечти. Лицата ни ще греят радостно, но не от куртоазното внимание на медийните камери или пратените по навик букети. От срещата с децата ни е. Заради тях оставаме, заради тях се връщаме.
Успешна учебна година!
– А как ще коментирате сивата икономика в образованието – наложените като задължителни частните уроци?
– Тя е породена от факта, че учителите не получават адекватно заплащане. Те търсят начини за допълнително финансиране и очевидно ги намират. Но по-важно е дали влагат своите сърца в преподаването. Смятам, че добрият учител влага сърцето и душата си в преподаването. Много ми се иска да се върне уважението към учителя. Както е било по времето на нашите деди, които са давали всичко от себе си.
– Кой може и трябва да подпомага учебно възпитателния процес?
– Това са родителите. Те могат невероятно много да ни помагат в обучението на техните деца. Просто това е един потенциал, който за съжаление, у нас все още не е добре развит. Родителите в някои други държави се включват активно като доброволци в обучението и помагат всячески на процесите в училището, където се обучават децата им. Но най-важно е, че там те намират достатъчно време за общуване със своите деца. Подрастващите не се нуждаят толкова от скъпите атрибути като таблети и лаптопи, колкото от време да общуват с родителите си. Затова моето послание е: Родители, отделяйте време за своите деца. Това време после ще ви се изплати многократно повече, отколкото какъвто и да е бизнес.
– Какви са заплатите на хората, които подготвят математическите ни таланти?
– В едно интервю преди време във Вашия вестник бях казал, че с 550 лева е трудно да готвиш златни медалисти. Сега, да речем, с индексирането средните заплати при нас са станали около 650 лева. В спорта треньор, който е създал медалист на някаква олимпиада, получава от банките например по 50 000, по 100 000 лв. награда, спортистът също. От 18 г. съм в гимназията и само тук-таме някое правителство се сеща за нашите деца например преди 3 г. кабинетът награди медалистите ни с по един таблет. Учителите отново не получиха нищо, само по едно поздравление и грамота. А когато всички училища в България през лятото затворят и отидат в заслужена ваканция, тук започва истинската работа – подготвят се учениците за международните състезания, кипи творчески труд, който се заплаща само с нормалната заплата. Учителите отделят от отпуската си – по време, когато трябва да почиват, са от сутрин до вечер в училище, за да подготвят децата, и за награда получават по една грамота.
– Какво бихте предложили Вие, за да се реши този проблем?
– Учителят трябва да получи възнаграждение и стимулиране, адекватно на постиженията. В закона за народната просвета е записано, че учителят има право да бъде награждаван, но това право се използва много рядко. А и наградите са най-вече грамоти. Те също имат своето значение, не все пак живеем в материален свят и хората имат нужда от нормално възнаграждение. За да поддържат добър стандарт, някои преподаватели трябва да отделят от ценното време, за което биха подготвили много други златни медалисти, и да дават уроци или да водят курсове. Представете си, какво биха направили, ако са освободени от тази мисъл – както Галилей навремето е мислел само за изследванията си, защото всичко друго му е било финансирано.
Копирано от standartnews.com
авторчето, май и ти беше доста политизиран и още си, шишко комплексаров
полицаите и военнослужещите не са кастрирани и лишени от права;Просто нямат право да се занимават с политика заради естеството на професиите си. Нима децата са по малко ценни? Нормално ли е в учителската стая на централно училище в града да се провеждат политически мероприятия,макар и след пет часа ?
Иво, всеки носи толкова тежък кръст в живота си, колкото е способен да носи. …..
http://www.youtube.com/watch?v=mCnDXr30-qo
„Братя, битката е яростна.
Изберете своята страна
Пейте с нас, БОЙНИЯ ХИМН.
Да ЯЗДИМ В СЛАВАТА.“
Това е така, но пък не всички учители се занимават с политика, нали?
Образованието беше професия за мечтатели и идеалисти.Почти всеки пазеше спомен за незабравим учител до края на живота си.Уви,вече не е така.Затова според мен средното образование трябва да се деполитизира – както са полицаите,военните,магистратите.Учителя не следва да се занимава с политилеска дейност и партиина агитация.Неизбежно въвлича и колегите си,а децата вече го възприемат по друг начин.Примери не е нужно да сочим.Не може до обед да си врял и кипял в мръсотията на политиката,в очернянето и омаскаряването на опонента,след това да влезеш в клас при децата чист и възвишен.Не може да градиш ценностна система у едни малки деца,а след работа да наричаш половин България “ боклуци „Затова вън политиката поне от средното училище – както е в повечето европейски страни
Най-добре е и да ги кастрират. Тъй де, щом ще ги лишаваме от граждански права, да караме докрай и им резнем и всякакви други екстри, с които могат да правят мръснишки номера.