В памет на един истински човек!

Иво Райнов

Беше последната фестивална вечер преди няколко години. На сцената бе нейния клас със своето прощално представяне. Извикаха на сцената и нея, класната. Качи се скромно сякаш не чуваше оглушителните аплодисменти на залата и почти френетичните писъци на своите деца. Класът поде една от вечните български песни, посветени на учителката. Бързо я наобиколиха и сякаш по сигнал всички паднаха на колене около своята класна. Очите и се навлажниха, а  сълзите рукнаха на воля до края на прощалната серенада от поредния клас. После деликатно ги скри зад скромния букет и потъна в характерната си скромност. Запомних завинаги тази сцена, символ на обичта и добротата, която споделяше с околните Елмира Дацова.

Работих с нея повече от двадесет години, в които срещах неизменно отзивчивост, доброта, съпричастност, подкрепа. Тя носеше голямо сърце, от което раздаваше щедро. На десетки випуски, на стотици колеги. Зареждаше с оптимизъм и винаги имаше думички за надежда. Отгледа поколения деца на хълма и беше истинска майка. Мнозина взеха от нея искриците любов към историята.

Отиде си един голям и добър човек. Всеотдаен и обичащ до последния си ден. Нищо не успя да пречупи добротата. Нито времето, нито превратната съдба, нито коварната болест. Държеше да бъде горе на хълма до последно. Да преподава история и човечност, да възпитава скромност и добротолюбие. До последно усмихната и позитивна.

Ако на хълма има харизма, тя се прави от истински хора и учители. Един от тях е Елмира Дацова. След нея ще останат спомените и легендите. Сега е време да коленичим. Както биха направили всички нейни ученици.

Поклон, Елмира!