В много отношения сме по-европейци от европейците, водят ни по доходи и... цени

В много отношения сме по-европейци от европейците, водят ни по доходи и… цени. С това усещане се върнах от Брюксел, където водих 10-членната група от област Ловеч, която бе в белгийската столица по покана на българския евродепутат Мария Габриел. 6 от децата бяха там като награда за участието си в ежегодния конкурс, организиран от нашия евродепутат, който се проведе през декември миналата година и бе посветен на 2013 – Европейската година на гражданите. Другите 4 пък бяха участниците в дебат, организиран от Центъра за работа с доброволци към Регионалната библиотека „Проф. Беню Цонев”. Това бе тяхната награда за доброто представяне от Габриел, която бе председател на журито.

При тръгването от Терминал 2 в групата цареше известно напрежение – повечето от децата летяха за пръв пат, а и неизвестността от предстоящото караше и пътниците, и изпращачите да бъдат леко изнервени – проверяваха се задължителните документи за пътуване на непълнолетни, проверяваше се багажът да отговаря на изискванията на летищните власти.

Полетът мина нормално, а още при посрещането в Брюксел разбрахме, че визитата ще протече при перфектна организация. Показа ни го една млада дама от В. Търново, асистент на Мария Габриел – Анастасия Велева. Делова, усмихната, отворена към децата, създаваща ти някакси усещането, че всичко ще е наред. Автобус ни пое, за да ни стовари точно пред входа на хотел „Белмонт” в абсолютния център на Брюксел, на тиха и много цветна улица. Първото, което видяхме обаче, бе купчина разхвърляни отпадъци на метри от входа, прогизнали от дъжда валял цял ден. Е – ще си каже някой, какво пък толкова, и европейците си имат боклук. На мен обаче някакси това ми се видя ненормално, та това е центърът на Европа, как така ще оставят тази гледка пред очите на хилядите туристи, които ежедневно са тук.

След настаняването всички се озоваваме пред входа на хотела – децата, за да се огледат, а ние – възрастните да изпушим по цигара. В Брюксел пушенето в затворени помещения е забранено, а ние сме европейци все пак – спазваме правилата. Фасовете изхвърляме в кошчето на метри от мястото, където сме се събрали. Да, но се оказа, че само ние правим това. Европейци от всякакви националности, раси и вероизповедания, които преминават покрай нас, спокойно мятат зад гърба си изпушената цигара, директно на тротоара. Нещо повече, никой от поседналите по импровизираните пейки около цветните кътове не си направи труда да измине 5 крачки, за да изхвърли отпадъците си – бутилки, кутии от безалкохолни напитки и всякакви други опаковки в кошчетата, които иначе ги има разположени навсякъде. Очаквах на сутринта да видя друга гледка, но и сутрешното си кафе изпих в същата обстановка, че и по-страшна. Празни бутилки, смачкани хартии, безброй фасове, опаковки с разпилени пържени картофки и какво ли още не бяха осеяли иначе цветната улица пред хотела, а и не само и продължаваха да се сипят от всякакви хора, които преминаваха забързани в една или друга посока. Огледах се и видях, че нашата група грижливо събира своите си отпадъци и от време на време те попадат точно там, където им е мястото. А купчината с боклуци, посрещнала ни вечерта си беше същата, че и по-голяма и си стоеше на същото място – разхвърляна около цветна огромна зидана кашпа.

С усещането вече, че наистина в някои отношения сме по-европейци от европейците тръгнахме да изпълняваме наситената програма, която Мария Габриел бе подготвила за децата. С метрото до парламента, а там ни посреща лично нашият евродепутат. Делова и забързана, с купища книжа под ръка, тя ни озарява с широка усмивка и „Добре дошли”. И веднага започва: Това тук са рекламните пана на Хърватия, само след броени часове тя става 28-та страна, член на ЕС. Това тук е основната сграда на ЕП, тук са разположени кабинетите на евродепутатите, тук пък това, а там онова… И т. н. – не всичко чух, защото тя вече бе обградена от всички момичета и момчета, които попиваха казаното с жаден поглед и задаваха въпрос след въпрос. Оказаха се информирани, любопитни, искащи да знаят всичко и задаващи май и… по-трудни въпроси – питаха и за Македония, и за Турция, и за работата на нашите евродепутати. А Мария Габриел отговаряше – пряма, без заобикалки и с единствената цел – България над всичко. После влизаме там, където се раждат изискванията към нашата страна, които в България звучат така: Брюксел каза, Брюксел иска, Брюксел нареди, Брюксел препоръчва… Преди това обаче сме пред знамената на всички страни членки. И естествено започват снимките. Та кой ще влезе в тази сграда и няма да се снима тук, правим го и ние, заедно цялата група, поотделно, по градове, правим го с усмивка и гордост… защото вече знаем – в някои отношения сме по-европейци от европейците.

Следва лекция от Мария Габриел. Тя представя подробно изключително богатата си дейност, разказва за комисиите, в които работи, за нейните предложения, за приетите поправки в ОСП на ЕС, разказва за правата на жените, за интереса й към външната политика на ЕС, разказва за високоотговорната мисия за наблюдение на изборите в ДР Конго, за ръководител на която е номинирана от Върховния представител на ЕС за външна политика баронеса Катрин Аштън… Следва друга лекция – за ЕС и мястото на България в него.

След обяда, който се е състои в столовата на ЕП, групата е в Европейската комисия. В залата на пресцентъра слушаме поредната лекция – от българка, служител на ЕК, която ни дава такива подробности за Съюза и Комисията, които сигурно никъде не могат да се прочетат – детайли за население, демография, доходи, БВП, и още, и още, любопитни и важни неща, които дори не можем да смогнем да запишем.

Отправяме се към Парламентариума. Бях чела предварително за това място, но не можех да си представя, че в толкова спокойна, но и интересна обстановка, по такъв модерен начин може да се види цялата история на Европейския съюз – от създаването до ден днешен, че и в бъдеще – с интерактивни маси, със светлинни пана, с модерни скенери, въобще място, където или трябва да си тийнейджър, за да знаеш как да си служиш с всичко това, или трябва като мен да имаш добри водачи. Парламентариумът – един съвременен музей, в който модерните технологии са в помощ да бъде разказано миналото, за да ни даде своите уроци за бъдещето.

След подобно преживяване програмата естествено продължава с разходка из центъра на Брюксел. От групата се отделям само аз, за да се окажа там, където ще преживея един прекрасен момент – ще стана пряк свидетел на обявяването на Мария Габриел за „Евродепутат на годината”. В огромна зала, препълнена до краен предел от депутати, гости и журналисти, станах участник в събитието, в което всеки нашенец има основание да се почувства истински горд – двама българи с високото отличие на колегите си, единият – нашият любезен домакин Мария Габриел. Не се стърпях и извиках от радост като чух името й. Всички се обърнаха към мен, а аплодисментите в залата станаха още по силни. Мария посвети наградата на всички жени, чийто права защитава в Комисията за равенство между половете. С бурни аплодисменти тя бе посрещната и по-късно в ресторанта, където ни чакаше основната група за вечеря. Децата я гледаха с възхищение и нескрита радост – за нас е чест, че сме тук, а и г-жа Габриел лично сподели с нас отличието си, ние сме сред първите, които имахме удоволствието лично да я поздравим, споделиха развълнувани по-късно децата от групата.

Вторият ден бе посветен на онези места, които всеки турист в Брюксел трябва да види – Мини парк „Европа” и Атомиума. За историята на тези две места всеки може да научи от Интернет. Ще ви кажа само едно – не се стърпях и сълзите ми потекоха. Почувствах се донякъде глупаво – някъде другаде някой бе построил място, където децата се възпитават и образоват в прекрасна обстановка, напълно безопасно, научават много и после имат усещането, че са обиколили за два часа и видели забележителностите на цяла Европа. И това място не е България, дето всеки политик твърди, че мисли за децата, че децата са нашето бъдеще, че е загрижен за идните поколения и все подобни клишета.

Следва Атомиума – огромните сребърни топки привличат погледа на всеки, внушителната гледка на съоръжението те кара да затаиш дъх при мисълта, че след малко ще се окажеш високо над земята, да погледнеш от птичи поглед околността, а вътре да разгледаш музейните сбирки и да научиш още много нови неща.

Бързаме към хотела, за да си вземем багажа и да отпътуваме обратно към България. Но съдбата ни е подготвила още една изненада – повреда в метрото ни принуждава да се върнем в центъра на Брюксел с автобус. Пътуването е 45 минути. Е кога друг път ще имаме възможност да видим жилищните квартали на европейската столица – далеч от високите стъклени сгради, от пилоните с европейските знамена, далеч от мястото, където се пишат европейските правила за вече 28-те държави.

Пътувам и гледам къщите, цветята, събраните в специални маркирани чували отпадъци пред къщите, които всеки момент ще изчезнат незнайно за мен как, гледам детските площадки, паркираните коли, гледам хората – спокойни, дамите предимно с ниски обувки, мъжете с костюми, но с раница на гърба, гледам велосипедистите, спокойно каращи по велоалеите, опасващи струва ми се целия огромен град… Гледам и си мисля – та нали нашите политици през ден са тук, защо България не прилича на Европа след 23 години преход и 5 години членство в ЕС. Като че ли само пътищата ни вече такива, европейски – и у нас вече има такива, не навсякъде, но на много места…, затова и снимам тукашните – да ги покажа.

Вече пътуваме към летището. Уморени сме, но някак не личи. Шегувам се с децата: ако утре ви свирна да повторим маршрута и програмата, ще тръгнете ли? Веднага, на секундата, но искаме Мария Габриел и тя да е с нас. Вярвам им, и аз искам, но Мария Габриел няма начин да е с нас непрекъснато. Защото докато ние сме разглеждали Брюксел по нейна покана, тя е продължила изключително напрегнатата си програма в комисиите, където защитава интересите на България с цялата си убеденост, че ние заслужаваме още, и още, и още… Защото и тя мисли като мен – в много отношения сме по-европейци от европейците. Те ни водят най-чувствително в доходите и… цените, или обратното, няма значение.

Вече сме в България, посрещат ни майки и татковци . И как беше, питат те. Не чувам подробности, но чувам най-важното: Страхотно, Мария Габриел е невероятна, градът е уникален, абе много яко беше, ще видиш снимки, ще ти разказвам после, само да знаеш, че пак ще участвам в конкурса и пак искам да отида. Това ми стига – децата са доволни, видели и научили са много нови неща!

А, пропуснах да кажа, купчините с отпадъци пред хотела още си стояха там… Абе Европа, ама ние в някои отношения сме по-европейци, повярвайте ми! И децата ни умни, дисциплинирани, говорят всичките английски и се държат като истински жители на света. А това ми дава усещането, че не е далеч денят, когато България и българите ще се чувстваме повече европейци в собствената си страна, не само в Европа.