Д-р ЮЛИЯН ПЕТРОВ,председател на СО „Подкрепа“
За възпитанието винаги говорим с повишен патос и го канонизираме като светец на образованието и успехите. И в говоренето, с малки изключения, няма разлика как сме го правили преди векове и днес. Възпитанието в ценности и възпитанието в човешки и граждански правила са еднакво важни компоненти, които сменят своето лидерство като „Ин и Ян“. Защото каква е ползата, ако оценяме гениалността на произведение на изкуството, но нямаме задръжките, които да ни спрат да си изрисуваме името или напишем телефона си върху него.
Може би нямаше да говорим активно за това как възпитаваме младите вкъщи и училище, ако някак по писани или неписани закони, го правихме добре и успешно?
Но засега възпитанието, което демонстрират някои млади хора в България индикира огромни дефицити в семейното възпитание и фокусира една формална и неуспяла дотук политика за обща подкрепа на учениците в училище.
Един български съдия е направил следния извод: „Когато учител е наречен недоразумение, това не е обида! Но ако това се използва към съдия, то би било недопустимо!“. Този пример е показателен за това, как цяло едно поколение от българското общество си е позволило да мисли, че хората градящи ценности и формиращи възпитателните модели – учителите, могат да бъдат поругавани!
Как стигнахме дотук – много лесно, с години упорити действия на управляващи без визия и с безкрайно безхаберие за това, че сриваме българското възпитание, запазило се дори в ерата на социализма и комунизма! С години упорито незнание на градящите политики, за ролята и неразривната връзка между възпитание и образование. Защото през 90-те години нас, учителите, ни наставляваха от регионалния инспекторат по образование: „Учителят е преподавател на учебен материал и нека не излиза от тази рамка!“ И „тази рамка“ на липса на възпитателни модели формира общество, което не зачита истински ценности, а формира и почита нови, на улицата и на подземния свят.
30 години българското училище беше отдалечено от възпитателната си функция, а българското общество беше хиперактивно във формиране на антиценности. Много ученици получиха усещане за недосегаемост, а някои родители получиха статут на водещи процесите в образователната система.
Днес повече от всякога сме убедени, че възпитанието трябва да се върне в нашия дом, в нашето училище, в нашия живот, за да си спомним, че духовните ценности не са преходни и не бива да ги сменяме с материални.
Точно сега сякаш е времето за формирането на Стратегия за възпитателната работа в образователните институции, която МОН предлагат.
Проектът за Стратегия ясно дефинира липсата на образователна политика за възпитанието в образователните институции и прави отлична ретроспекция за това що е възпитание и кои са ценностите, които семейството и училището трябва да формират.
Синдикат „Образование“ подкрепя Стратегията като навременна и важна за бъдещата визия на по-успешното българското образование. Но в Стратегията се казва, че „Успешното реализиране на възпитателна работа в образователните институции, е в пряка зависимост от добронамереното, ползотворното, взаимопомагащото взаимодействие между детската градина и училището, от една страна, и семейната общност, от друга, в качеството им на основни социални структури, осъществяващи възпитателни функции.“ Но някак е пропуснато нещо много важно от осъществяването на целия процес – какво се случва, когато липсва добронамереност и взаимно подпомагане. Защото във всички образователни европейски системи, това звено го има и е много важно.
Водещата роля на семейството, е най-важна при семейното възпитание, но липсват инструментите и желанието на институциите, било то държавни или образователни, за подпомагане, убеждаване и задължаване, на родителите, несправящи се с това си призвание.
Липсват и ефективните инструменти във всички български институции, за формиране на ефективно и добронамерено партньорство между родители и учители, при провеждане на учебно-образователните процеси. За съжаление липсва и политическо желание от властимащите да гарантират йерархическите нива на академичното възпитание, защото сякаш волята е отстъпила на страха.
Все още витае във виртуалното медийно пространство клипът, в който ученик се държи неадекватно, хиперактивно и определено не спазва училищните правила, защото не харесва слабата оценка, която заслужено получава или се радва на незаслужената тройка. Освен че този пример е показателен за бруталната агресия към българските учители от ученици и родители, това реалити доказва по неоспорим начин безсилието на политиката за приобщаване в подобни ситуации. Ученикът е бил многократно преместван и наказван, но неговите родители не са партнирали смислено за да предотвратят проблема, а институциите от всички видове са били безсилни от липса на всякакви инструменти! Това разбира се ще продължи!
Защо допуснахме толкова криворазбрана толерантност в образованието на нашите деца? Защо се отказахме от работещите модели на оценки, на дисциплина и поведение, завещани от векове? Защо забранихме наказанията?
От 10 години Синдикат „Образование“ предлага оценка за дисциплината и спазването на правилата от учениците в училище, но страхът на експертите от МОН стопира това предложение, а всъщност няма образователна система в Европа без тази мярка.
Защо ние искаме да приемем, че стимулирането на доброто поведение и възпитание се гарантира чрез отричане на лошото?
В много образователни системи съществува термин „изключване“ на ученик. В българската система за образование и възпитание тази дума е сменена с по-меката „преместване“. Пак да стресираме добрите ученици с лошия пример на учениците с образователни дефицити, които „галим с перце“.
Повече от 20 години българските учители, предимно сами се стараят да приберат в училище всички ученици имащи право на образование. Сега този процес, е по-активен и сякаш всички институции се ангажират с тази кампания, но от почти 10 години различните екипи на МОН правят мобилни проверки на присъствието на учениците в училище. Това би било прекрасно, ако имахме визия какво ще направим след като установим огромен процент липсващи ученици, предимно от ромския етнос. Първото послание, ако приложим новия закон и училищния правилник би било да изключим/преместим поне 20 000 ученика, които попадат в графата с огромен брой неизвинени отсъствия, т.е. това послание е неприемливо. Не бихме могли да мислим, че ще спрем да пишем отсъствия, за да оставим учениците в училище, но извън него тези ученици нямат никакъв шанс в живота. Голямата „иновация“ в тази ситуация е дисциплинарни наказания от МОН към учители, директори и началници на РУО, за безхаберието на семействата и държавните институции. Разбира се няма как да накажем родителите, но нека поне да ги покритикуваме малко, защото и от това се страхуваме.
В заключение бих добавил, че трябва върнем респекта към възпитанието в семейството, възпитанието в образователните институции, възпитанието като фундамент на доброто образование и успеха. И нека публичните личности в България не само да възпитават своите деца, но и да не забравят, че с делата си възпитават всички подрастващи.
Много е важно да кажем днес и сега колко е належащо да върнем възпитателната функция на българските образователни институции, защото системата се люлее само на един крак – обучение, без да се използва и другият крак – възпитание. Така еднокраки, разлюлени, без надграждане на духовните ценности и морал, сме изправени пред огромния риск да паднем в бездната на бездуховността.
И нека не забравяме, че Учителят дава свободата на човеците, защото възпитаният и образован човек най-лесно може да отхвърли всички окови