Всички участвахме в подмяната през тези 29 години

Иво Райнов

Не съм забравил, че е 10-ти ноември. Толкова статии и постове ми го напомниха. За мен това е денят, в който си купих първия телевизор. Подробност е, че кадърът на работната му премиера беше опънатото от малоумно учудване лице на Тодор Живков. Не, не се възторгнах. Не спах по-щастлив, не се събудих по-свободен. На другата вечер минах през площад „Народно събрание“, където беше свикан ОФ митинг в подкрепа на промяната.

Видях инструктирани хора да горят снимки на Тодор Живков под одобрителните усмивки на Добри Джуров, Петър Младенов и Станко Тодоров. Дори оставиха малка групичка да скандира за многопартийни избори. Лесно се разпознаваше нескопосана режисура.

Моят душевен взрив беше седмица по-късно, на 18-ти ноември. Площадът пред храм „ Св. Александър Невски“. Митинг на неформалните организации. По-късно разбрах, че много от ораторите са били ментета на борци срещу комунизма, инфилтрирани ченгета или просто перестройчици, взрени единствено в това да придърпат облагите към себе си. Но за мен това беше денят, който стопи ледовете на страха в душата ми.

Казват, че всичко е било бутафория. Вярата на хората си беше истинска. Надеждата също. Твърдят, че 29 години сме надували балони с илюзии. Не и тези, които оставиха сърцата си по площадите. През 1990, 1991, 1997, 2013. Ние бяхме там и имахме мечти.

Наричат прехода грандиозна подмяна на очакванията. Прорицателите са хора около моите години. ТЕ го подмениха, а НИЕ къде бяхме? Дали не станахме съучастници с бездействие или страх, с корист и властолюбие. Мнозина от днешните съдници дори консумираха прехода. Бяха министри, депутати, съветници, посланици. Бяха част от прехода, ерго от илюзията, измамата, подмяната!

Милиони искаха различна България, бяха плашеща сила. Достатъчна да спре мутрите, задкулисната приватизация, перфидното капитализиране на бившата комунистическа власт в икономическо влияние. Който и дявол да е писал сценария на прехода, нямаше да може да спре тази сила. Колебанието на водачите причинява отчаяние сред масите.ю

Поколения израснаха с модела на стъпканата социална справедливост, с представата, че политиката е сигурен път към обогатяване, с убеждението че кражбата на пари, ресурс, бъдеще е социално приемлива. Колко от знаменосците на промяната въстанаха срещу системната поквара на политическия морал!

Хайде нека не хвърляме лековато вината на времето. Ние носим своята поколенческа вина за съсипания преход. Лесно се уплашихме, бързо се примирихме. Да , други пишеха сценария, но ние играхме абсурдни роли през цялото време.

Но моля Ви не омаловажавайте последните 29 години. Не всичко в тях е било илюзия, не всичко истинско е подменено. Всеки ги е осмислил по своя начин. Някой не натрупахме пари, не се научихме да бъдем лоялни, не мечтахме за постове. Останахме почтени, защото ценим свободата.

Днес наистина имаме избор.

Да се борим или да се впишем. Да живеем тук или да заминем зад граница. Да учим в най-престижните университети. Да пишем, говорим и мислим свободно. Днес България е част от ЕС и НАТО. Вчера беше химера. Днес сме по-богати от 1989, 1990 или която и да е друга година. И ако сме на европейската опашка, то е защото предадохме социалната справедливост.

Съгласен съм, че е подмяна на надеждите, но за нея всички сме съучастници.