Кина Стойчева

Като разсъди човек /в случая аз, де/, има нещо болно, изродено, нещо парадоксално в това нарастващо междучовешко отчуждение.
Човешкото същество, ако е изначално лишено от взаимоотношения със себеподобни, подивява, остава близо до дивите бозайници – има достатъчно подкрепящи примери.
Общуването с други човеци за всеки заченат започва още от утробата. В нея всички системи са общи с тези на Другия, разделянето става след раждането, когато идва срещата с бащата, с прародители, евентуално – с братя и сестри.
Всички свои понятия за света човекът придобива посредством тези, които се грижат той да остане човек, чрез тях той оформя своите първи представи за всичко наоколо, в тези индивиди той се оглежда, с времето започва да съзира собствения си силует. Обществото му набъбва с тръгването в детско заведение, на училище…
Животът на всеки роден е път към смъртта. При това с нарастващ дял на неволите. Лошо… Но кой и кога е обещавал друго?
Искам да кажа, че аз, примерно, няма как да съм много по-различна и по-добра от всеки друг човек, защото съм оформена в среда от себеподобни. Погледнато по-общо, разликите са пренебрежими, защото развитостта на интелекта и всички други индивидуални особености са все неща, които са съпоставими в рамките на една човешка общност. Само ни се иска да можем да летим, но в действителност лети въображението ни.
И точно това въображение в един момент от моя – например – живот започва да ме съчинява като особено умна и мъдра, особено чиста, въобще – особена. Паметта ми проявява една удобна избирателност, която ме оправдава и оневинява. В заключение: аз съм един несъмнено издигнат, по-добър от другите човек, имам право да презирам, да съдя, да наказвам, да се извися над това сиво блато от отчайваща посредственост. Едно коварно блато, което през целия ми досегашен живот ме е теглило с всичка сила към дъното, но всуе! Не на мен! Ха-ха!
И, естествено, превръщам се в самотник-мизантроп, който все пак дълбоко в себе си таи надежда един ден на погребението му да дойдат повечко опечалени.
А още по-вероятно е да оскотея напълно и да ми е все едно…
А не е ли?