Вмирисано спокойствие

Иво Райнов

Срещнах млада и образована госпожица, която през отминалата година имаше шанса да се занимава с административна работа  на желана позиция в Ловеч. Не ме изненада разочарованието и, а решителността, с която заяви, че възнамерява да се махне от Ловеч. Каза, че градът и харесва, работата също, но не може да търпи еснафщината, предразсъдъците и потискащата атмосфера. Представя си бъдещето значително по-динамично и усмихнато. Тук спокойствието вече се e вмирисало. На безразличие, на подлизурство, на сервилност на конформизъм. Тук мечтите са ниски и стигат до професионално и социално оцеляване.

Госпожицата не сподели подробности, аз и не настоях. Нали вдишва същите социални аромати като мен и всеки друг останал да доживява живота си в тази община. Такива като мен вече са свикнали и примирено понасят всичко, но младите, младите … за тях всяко вдишване е като отровено. Дори не става дума за  унищожената социална справедливост и отнетите възможности за успех и развитие на младите и компетентни хора. Нито пък за перверзията да бъдат толерирани партийни инфантили и родствени некадърници. Преди време един червен депутат съчини  тъжния анекдот, че социализмът  подобно на СПИН се предава  по наследство или полов път. Гледай БСП и мисли за Ловеч, защото  от две десетилетия  благинките в този град се предават като СПИН-а и българския социализъм.

А как се стига до благинките, ако не си лягаш с или нямаш кръвна връзка с някоя влиятелна особа от затворения комсомолски кръг, които две десетилетия се упражняват в управление на Ловеч? Ами с покорство, лазене и страхливо мълчание. Изкривените нрави, стъпканото достойнство, опустошените души – те тровят атмосферата много повече, отколкото  кохортата, раздаваща благинките. Човек не се ражда мръсник, послушко,  подлизурко, конформист,  Тези „изкуства“ се усвояват от всяка дребна душа решена  да успее и оцелее независимо от цената. От опит знам, че за младите хора това изкуство е трудно, а не рядко и гнусно.

В младите години си позволих тежка критика към опияненото тогава от властта ръководство на СДС в Ловеч. Пратиха ми емисари за да ме съветват да не хвърлям кал върху бъдещето. Дотогава не знаех, че бъдещето ми зависи от шепа случайни герои, издигнати до незаслужени постове от политическата вълна. Години по-късно в качеството си на председател на учителския синдикат към „Подкрепа“ си позволих да обява  ръководството на общината като виновно за закриването на седем селски училища. Пратиха ревизор, който да рови в гимназията и да открие мними административни нарушения за времето, в което съм бил съветник. Решен да изпълни поръчката дори ми състави административен акт и беше повече от изумен, когато отказах да подпиша и призная пасквила му. В този град така пречупват инакомислещите – с административно насилие. Е, аз съм крив за подобни правилни методи, но повечето хара са с по-обичайни характеристики и лесно се формоват. Затова мълчат вместо да храчат върху бъдещето, влизат в колаборации вместо да рискуват икономически интереси.

Истината е, че за да останеш в Ловеч имаш само една възможност – да си сложиш наколенки на краката, лепенка на устата и приспивателно на съвестта. Така се оцелява, а понякога дори се припълзява нагоре. В другия случай просто хващаш пътя към София, Плевен, Велико Търново или терминалите на столичното  летище. Както младата госпожица от началото на разказа и хилядите нейни връстници.

Естествено в Ловеч остават и „криви рендета“, но те  са недолюбвани от властта и неразбираеми за традиционния граждански светоглед. Преди седмица написах статия за демографския проблем в Ловеч. Получих доста поздравления и озадачения въпрос „ не те ли е страх да пишеш тези неща и да искаш отговори от кмета“. Страх за какво? За това , че обявявам драматични, но истински факти или, че питам властта, избрана за да направи моя и живота на съгражданите ми по-добър!

Страх, след него идва послушният гражданин, въоръжен с конформизъм и безразличие към всичко, което застрашава оцеляването му.  После идва ред на подлизурското смирение към тези, от които зависи оцеляването и изпълнените с неприязън интриги към другите,  които имат конкурентни качества за да го застрашат. Младите усещат най-болезнено отровните нрави, с които пълним социалната атмосферата на Ловеч.   И си тръгват. Не винаги бягат заради лошата власт, често защото създаваме упадъчна гражданска среда, която ги лишава от  бъдеще.

Ловеч е хубав град и хората сме готини, но сме прекалено съсредоточено в  това да бъдем социално тихи и граждански спокойни  за да достигнем до късия хоризонт, който сме си поставили – оцеляването. Спокойствие, което започва да мирише. Поне за младите и амбициозните.