Иво Райнов
Снощи добър познат и много интелигентен човек ми каза, че съм в заблуда относно „Литекс“, но всеки има право на своята мания. О, да беше мания, но тогава бях млад, наивен и вярвах в българския футбол. Изживях всичко, което един жител на захлупената провинция може да желае – шампионски титли, купи, евромачове, емоционално изтощение след всяко дерби с „Левски“. Но това беше преди да започнат да убиват вярата ми, че „Литекс“ може да бъде символ на Ловеч, гордост и самочувствие за огруханите му жители.Преди да започнат да го сливат, разформироват, трансформират и прочие намерения, които може и да са икономически закономерни, са си жива гавра с истинския фен.
Пред последните 3-4 години положиха толкова системни усилия за да ме отблъснат от „Литекс“, че отчуждението си дойде съвсем логично. След поредния опит да превърнат отбора ми в ЦСКА сантиментите ми съвсем изтъняха. За пръв път останах пред телевизора за евромач на отбора. Откакто се мъчим да накараме някой да ни забележи в Европа. В края на мача не съжалявах за решението. И не беше заради резултата. Преживявал съм поне две не по-малко срамни конфузии (БАТЕ и Зимбру). Но тогава бях на стадиона и ми пукаше. Тази вечер градският стадион в Ловеч беше затиснат от няколко пласта тъга. Още преди началото. Ето това трудно бих преживял.
Тъжно празни трибуни. Тъжно самотен отбор. Тъжно объркан треньор. Дори новата трева беше тъжна и неизбуяла, далеч от своята родна Гърция. Видях един отбор с откъсната душа. А душата са феновете и общността, която застава зад него. Тази вечер Литекс бе останал без общност и почти лишен от фенове. И затова не е виновен Ловеч. Хайде да не разтягаме мантрите за липсващата фенска култура. Аз помня времена, когато този отбор събираше по няколко хиляди и хората даваха душите си за него. Само, че това беше в наивните времена, когато ловчалии вярваха, че тяхната фенска любов струва повече от спасяването на една фалирала софийска команда. Тогава не знаеха, че благодетелят, в който се кълнат бил фен на друг отбор и имал детска мечта, върху него да присади един изсъхнал столичен клуб.
Тази вечер градския стадион в Ловеч бе потънал в тъга и скръб. Точно като в състояние на предизвестена смърт. Няма значение, дали ще е тази година или ще е след две. Краят ще е летален. Допускам, че този мач бе последният за Литекс в евротурнирите. Не за тази година, завинаги. Многогодишният рейд в Европа не бе запомнящ се и завърши твърде печално. Всичко друго са подробности – и ужасно слабия футбол и бездарието на Балъков. Когато един отбор изживява последните месеци от историята си, гробарите са просто част от пейзажа.
Оттук насетне нищо няма смисъл. Поредното безсмислено боричкане в едно съвсем изнемощяло първенство. Още тридесет или шестдесет мача, всеки от които е като тъжен гонг от обратното броене преди заличаването. Просто няколко мача, колкото да се доиграе историята. С потискащо празни трибуни и под дебели пластове тъга.
Е, феновете няма да изчезнат. Някои, като мен, ще ходят само на мачовете на втория отбор за да се насладят на играта на децата, научени на футбол в Ловеч и преди да са са ги преместили за да играят за някой от новите софийски придобивки. Всички в очакване на истинския ловешки отбор, този който няма да си тръгне от тук и ще могат да обичат вечно, независимо, че ще играе в ниските групи и едва ли някога ще вдигне купа.
Балъков каза „Чао“, да влезе следващият виновник на разглезените фенове.
Просто вече не е отбор това, съжалявам, но не мога да гледам безразличната игра от страна на Литекс. Ходил съм много, искам пак, но просто отношението отбор-публика не ме пали вече..