Взаимодействие между семейство и училище – традиции и съвременност, или лобизъм и популизъм?

Д-р Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“

В българската образователна история имаме здрави традиции на сътрудничеството между родителя и учителя, между настоятелството и училището, и познанията за тях биха могли да ни позволят да надградим тези отношения. Но забвението на вече преминат етап с поуките и изводите, би ни върнал векове назад.

Припознаването от българските родители на образованието и училището като мост към напредък на личностно израстване и държавно величие се наблюдава още от времето, когато някои от сегашните държави не са били на световната карта.

През 1850 издръжката на училищата се поема изцяло от българското население със средства от черковни приходи, еснафски организации и доброволни дарения от патриотично настроени българи. Главна роля в този процес поемат училищните настоятелства.

През 1882 г., – само четири години след Освобождението – България е имала 2264 училища, което при тогавашното ѝ население от 2,8 млн. души е една твърде внушителна величина.

Родителското партниране, чрез училищните настоятелства успешно учредяват и правят възможно съществуването на внушителен брой училища, които оказват стратегическо влияние на българската държава.

Наедно с това се слагат морални и йерархически нива на влияние, като родителската помощ е материална и духовна, но не и методическа и ръководна.

Големият учителски събор в Шумен през 1873 г., наречен „Варненско-преславски” с вишегласие се приема „Устав на селските училища“ и забранява учителите да се безпокоят от настоятели, епитропи и родители по време на работа в училището.

Образователния закон на Георги Живков от 1991г. по времето на Стефан Стамболов, внася централизация в дейността на училищата, като държавата изземва функциите на общините. Министерството управлява и надзирава всички учебни заведения, а училищните настоятелства се запазват, но нямат право да назначават и уволняват учители.

През XX век организациите на родителите и училищните настоятелства са имали различни нива на влияние, като през първата половина на века са били важен фактор за съществуването на училищната институция и разбира се тогава е и най-големия брой училища в българската образователна история. През периода на „народната“ власт, родителските организации са неглижирани към статистическото присъствие.

През епохата на прехода, настоятелствата започнаха да се възраждат, като структури, като юридически лица и като субекти в училищния живот. Но това възраждане не беше облечено в национална политика, а се случваше по неписаните закони на „демокрацията“ на прехода.

Така доживяхме до новия образователен закон, който погледна с недоверие на училищните настоятелства, разбира се не ги закри, но ситуира още един паралелен субект – моделът „Обществен съвет“. Това бе една от най-дискутираните части на проектозакона, по която се оформиха доста полярни становища.

Според експерти „Участието на председателя на училищното настоятелство в съвета с право на съвещателен глас е доста дискусионно решение, което трудно може да бъде причислено към положителните страни на закона.“

През последните години българското общество беше свидетел на много формати на обществени съвети на национално, регионално и общинско ниво, които трябваше да катализират и подобрят обществения диалог и обществения консенсус по важни граждански теми. На пръв поглед общественият съвет се явява еволюция на училищното настоятелство, но в детайлите откриваме съществени различия. Факт е, че вече в образователните институции има два модела на родителско и външно институционално представителство, но логичен е въпросът дали участниците са узрели за тази им важна роля.

И като цяло феноменът обществен съвет има нужда от брутално израстване, за да изпълни многобройните отговорности и очаквания, вменили му образователните законотворци. Това досега не се наблюдава.

Сътрудничеството между ръководствата, родителите и настоятелствата, и синдикатите в управлението на учебното заведение през годините е от особена важност за реализирането на образователните политики на всички нива в образованието, доколкото всъщност „управлението на учебното заведение” означава не просто поддържане на неговия хомеостазис, а именно действия, които да гарантират развитието и усъвършенстването на дейността.

В наши дни наблюдаваме едно огромно желание от администраторите на образователния процес да припознаят или възродят възпитанието в израстването на модерния български гражданин. Израстване в което имат роля българското семейство, българското училище /образователни институции/ и българското общество с гражданския си пример.

В процеса на личностно израстване и гражданско съзряване първостепенна роля има българското семейство, разбира се със съвременната си визия от своята еволюция.

От десетки години насам, България държи престижно място в социологическите изследвания по разводи в ЕС. През 2018г. сключените бракове са едва 28 961, срещу 10 596 развода по данни на НСИ. България е на водещо място след държави като Чехия, Литва и Естония. Всеки втори юноша между 14 и 25 е с разделени родители или такива, на чието съжителство предстои разтрогване.

Безкрайно обезпокоително е, че през 2019г. българското семейство сякаш претърпява сериозен крах. Още повече, че сякаш самото семейство/или в класическия си вид/ вече не фигурира като ценност у българина. И това е повече от притеснително, защото от незапомнени времена, през различни държавни катаклизми и кризи, българинът се е отъждествявал със силна родова и семейна принадлежност. Достатъчно е човек да хвърли поглед на родословното си дърво отпреди само едно петдесетилетие, за да забележи какви огромни фамилии са имали предците му. Връзката българин–семейство е била толкова силна и приоритетна, колкото и българин–земя. За да съществува такъв разрив в традиционното семейство в наши дни, говорим за колосална промяна в нравствеността и ценностната система на хората у нас. Защото, за да съществува такава промяна в българската народопсихология, са намесени сериозни фактори.

Семействата от едно време са успявали да отгледат много деца със силата на родовата ценност и благодарение на множество лишения. Лишения, които огромен процент от съвременните българи не са готови да претърпят в името на създаването и отглеждането на поколение. Именно тук се корени западането на семейната традиция.

Материалните блага, които хората притежават днес, не са ни повече, ни по-малко от тези, които българите от миналото са имали. С тази разлика, че в днешно време те се насочват към натрупването на физически притежания, вместо в разрастването на семейството.

Бумът на технологиите – вместо да бъдат в полза на съвременния българин, те пробуждат в него консуматорски дух, който пренарежда човешките приоритети и желания. Така например, спечелените от някой човек пари, биват инвестирани в притежаването на все по-нови и по-нови блага като маркови дрехи, бързи компютри и телефони и т.н., вместо в създаването на поколение. Новообразуваните ценности на новото поколение, притискат и отричат „семейната“.

Нека добавим в семейния анализ и съвместното съжителство на съпружески начала, без сключен граждански брак. По официални данни в съжителство живеят 8% от българите, но по неофициални те са много повече, защото според национално проучване 60% от родените през 2018 година в страната деца са в семейства без граждански брак.

Тук няма как да не добавим, че цял етнос, като ромския е приел формата на съвместното съжителство, като традиционна в уреждането на семейните отношения.

Това означава, че в българската брачната „институция“, минимум една трета от всички, които съжителстват заедно, не признават нито светското, нито религиозното узаконяване на семейството, а при онези максимум две трети от хората, които все пак минават под олтара – близо половината се развеждат.

Семейната „институция“ в тази си визия е призвано да възпитава и партнира на „образователните“ институции при надграждане на възпитателния процес и формиране на духовни ценности. Това би трябвало да се случи при едно отлично работещо партньорство, между родители и учители, при взаимно признаване на авторитетите и духовна връзка между ученика, родителя и учителя на основата на доверие и вяра в добрите намерения.

Тук се сблъскваме с реалността в днешните образователните институции и успехите на учебно-възпитателния процес /терминът е стар, но особено актуален днес/, реалност, която се обуславя от динамика в отношенията и иновации в релациите на участниците в процеса.

В хиляди случаи наблюдаваме прекрасни примери на добри практики в които семейството е постигнало добро начално възпитание, партнира добре на училищния педагогически екип в надграждането на гражданственост в личностното развитие на детето и ученика.

Милиони български родители дават доброто семейно възпитание, което е предпоставка ученикът да стане добър гражданин и споделят казаното от известната българска певица, Хилда Казасян:

„Една от мечтите ми е да възпитам детето си достойно“.

А доброто възпитание е неразделно свързано с доброто партниране с учителите и взаимното зачитане на авторитети.

Но като един зловещ контрапункт съществува и едно „ново“ партниране в което има опит за смяна на вековните традиции в йерархията на възпитатели и възпитавани!

Трябва да признаем, обаче, че има много семейства, много родители, които не възпитават децата си в толерантност, търпимост, зачитане на авторитета на учители, ученици и възрастни. Децата няма как да знаят кое е хубаво и лошо, кое е правилно и грешно, ако не им бъде посочено. Децата няма как да са водещи в процеса и да се самовъзпитат, защото те не познават критериите на доброто възпитание, на търпението, състраданието, вниманието към другите, споделянето на обща територия с другите, ако не бъдат научени на това и не го виждат в майката, бащата и обществото. Ако на три си научен, че с агресия и бруталност ще бъдеш първи на люлката, то твърде вероятно е на 20 да си от онези, които със зъби и лакти се качват първи в автобуса.

В българските училища се появи и трайно се настани агресията, усещането за безнаказаност и липсата на уважение и респект към професията на учителя. Не закъсняха и съдебните дела към учители и директори, отмяната на решения на педагогически съвети в услуга на прищевките на нахални родители.

Много родители се опитват да спасят децата си от трудности, от израстване в кариерата чрез труд и образование, а директно искат да ги направят успели личности, ценящи като успешно само материалното. В резултат на което много млади хора са формирали усещане, че ценност е това, което може да се купи с пари, а парите могат да те направят известен и признат.

Но дойде време епохата на либералното родителство да завърши.

Тези иновативни, но негативни политики на родителско псевдо партниране, трябва час по-скоро заедно, с общи усилия да изкореним, защото вещаят лоши времена за нашите вековни образователни традиции и морал.

Защото толерантността, зачитането и уважението към другия, към различията, споделянето на чуждото мнение, се градят от родители и учители именно в детска и училищна възраст. А модерните образователни системи отдавна разполагат с този инструмент.

До десетата година на ученика в азиатските образователни системи като Япония, Южна Корея и Китай /Които между впрочем са първи в света/се обръща огромно внимание на възпитателния елемент, като доминиращ, а в повечето европейски образователни системи /без Финландия/ има оценка за дисциплина и поведение.

Но във всички успели образователни системи има безкрайно ясно определени йерархични нива на отговорности, на права и задължения, със сведен до нула протокол на изключения.

Но нека си припомним думите на жреца Ипувер, Египет, през 1700 г. пр.н.е .:„Светът е достигнал критичен стадий. Децата вече не слушат родителите. Очевидно, краят на света не е далече.“

Очевидно и тогава и сега не идва края на света, края на семейството или края на педагогиката, но можем да направим правилните стъпки и действия за съграждане на добра национална политика на партниране между семейство и училище.

Разбира се българското семейство ще изглежда все по различно, сравнявайки го с това от 50 години назад. Но липсата на брак, било то държавен или църковен, наличието на разводи, не прави непременно родителите лоши. Защото има много „образцови“ в законен брак семейства, които вършат твърде лошо възпитателната и партнираща функция към своите деца.

Синдикат „Образование“ приветства и стратегията за възпитанието в образователните институции, която МОН финализират, като се надява всички участници във възпитателния процес да получат своите права, но и да усетят с цялата тежест на закона и своите задължения.

Затова ние – учителите трябва да партнираме убедително на държавните институции и законотворците, а последните да сменят философията си и създадат необходимите инструменти, с които да подредят образователните нива формиращи българските граждани. Но не със стратегии и концепции, а с реални действия!

Струва си веднага да отбележим, че строгостта и принципността нямат нищо общо с физическото насилие. Тук се имат предвид изисквания и ограничения, а не бой с колана.

В опита си да градим нова политика за обща и специално подкрепа, сякаш вече сме възприели, че детето може да бъде водещо в много процеси, в които преди е било водено, че детето може да бъде зряло на 8 години и да решава кое го прави щастливо, а ученикът на 12 може да прецени кои от училищните правила да спази.

Имаме утвърден вече и друг протокол на семейно сътрудничество при образователно-възпитателните процеси. Този протокол е дал силата на семействата, да решават кога да спазват заповедите на директора на образователната институция, задължителните препоръки и преценки на учителите, да реши само, дали детето им има специални нужди. Семейството само решава дали спазва училищни правила. Защото субекта на възпитателния процес детето, се е превърнало на доминиращ обект и допуснат да бъде водещ. Детето успява да манипулира родителя или се получава нов феномен: Възпитание в липсата на възпитание!

Във Великобритания, родителите споделят и са задължени да участват в училищния живот, в извънкласните форми и продукции на техните деца, като има и необходимите училищни инструменти за утвърждаване на това сътрудничество. Българските учители в много образователни институции се затрудняват безкрайно много да осигурят участието на родителите, дори и на родителски срещи, а санкции за липсващо и недобронамерено родителство партньорство сякаш законотвореца е забравил.

Това, разбира се са малко от многото порочни процеси, които са обхванали силно образователната ни система и е необходима своевременна смяна на философията, за преодоляване на тази криза.

Европейския опит ни дава някои възможности, които биха могли да ни бъдат от полза. Добра практика е съществуването на договор между семейство и образователна институция, в който договор училищния правилник е легитимиран в съзнанието на родителите.

От близо 20 години водещите образователни системи са ситуирали училище за родители, в което се постига сближаване на възпитателните методи.

Оценка „дисциплина“ е добър инструмент, който би помогнал в мотивацията за възпитание на учениците от техните семейства.

За да има шанс образователната система да излезе от трудната ситуация, която я води към крах, трябва да се поне следните 3 неща:

Националните институции да се преборят със страха от „вредните“ родителите и техните организации!
МОН да ограничи радикално подмяната на реално действаща политика за сътрудничество между образователните институции и семейството, с административни дейности към учител и директор, поробвайки ги в бумащина!
Политиката за партниране между училище и семейство, обща и специална подкрепа и политиката за възпитание, да се разработи съвместно с учители, директори и техните организации! Защото се очаква последните /не експертите от МОН/ да бъдат водещи в граденето на мостове на доверието между ученик, родител и учител.

Бибилиография:

„Училищен алманах – IXв.“;
„Българско списание за образование“;
„Наука и образование“, Димитър Петков;
„Третата вълна“ Алвин Тофлър;
„Крахът на българското семейство“ Делиян Маринов;
„Граждански брак или съвместно съжителство?“ Десислава Иванова;
„Учителските синдикати като фактор във формирането на образователните политики“ Юлиян Петров