Безсмъртие в дванадесети клас

Иво Райнов

Днес написах тройка и четворка на дванадесетокласници. И ми беше гадно. Не заради оценките, бих ги написал пак, и пак, и пак за тези знания. Беше ми гадно заради децата (макар, че те вече са пораснали младеж и девойка). Познавам ги отдавна и знам, че интелектуално са много над тези равнища. Просто „ синдромът на безсмъртието“ така типичен за дванадесетия клас, особено в неговите последни месеци. Високите оценки са право, а училището е длъжно независимо от усилията, знанието, отношението, отговорността и прочие смешни морални понятия.

Час по-късно гневен младеж заяви, че само в това училище правят  така, че да развалят успеха на хората. Чак тогава осъзнах каква велика мерзост съм извършил, оценявайки по достойнство и справедливост гореспоменатите ученици. Разбира се младежът не визираше други. Говореше с думите на едно проплакало от слаба оценка его. А случаят е толкова банален, че не си струва да го разказвам, но все пак е бекграунд на историята, та ще трябва известно осветяване.

Всъщност слабата оценка е повече от заслужена за нехайно поведение в един предходен час. С големи и умни хора предпочитам да работя в дискусия. Затова практикувам задаване на групови задачи и след кратка подготовка слушам коментарите на хора от различните групи. Естествено част от „безсмъртните“ дванадесетокласници нехаят за задачата, а скришом прелистват я някоя книжка, я чатовете на смартфона.

А задачата изисква простички умения – да се събере конкретна информация за географско положение, природна среда, отраслови специализации и центрове по картите в атласа и диаграмите от учебника. Семпли умения за осемнадесетгодишни младежи… Но дори и най-семплите умения изискват поне минутка отговорно отношение към поставената задача. Резултатът е печален, но закономерен – мълчаливо незнание. А то се бележи открай време по един и същи начин – със слаба оценка. Която както разбирам от нахалното поведение на младежа се схваща като покушение срещу неговото безгрижие и розов оптимизъм, че високият успех е вменена грижа на учителя.

Честно казано първо се ядосах и заявих, че отменям  либералните правила, с които така или иначе дундуркам дванадесетокласниците от началото на годината. С човешкото разбиране, че всеки има специални интереси и харчи много усилия и време да ги гони. Само че безсмъртните не се вълнуват от моите смъртни разбирания.На 18 и в 12-ти имаш да получаваш, не дължиш никому нищо.

Сега и да почна да дробя едни разсъждения, че училището първом възпитава в отговорност самооценка, уважение към правилата и пиетет към знанието, няма да бъда разбран. Мухлясали разсъждения в една държава, която вече е задушила морала. Тези младежи живеят със свежарското разбиране, че са тук за да си получат полагаемото. В същия този клас, пълен с хора, убедени, че училището им губи драгоценното време имат твърде първичен отговор на въпроса, защо все пак идват в училище, пропито от досада. „За да си получим дипломите“. Сякаш те са обещани.

После ми стана тъжно. Не заради оценките и казаните думи. Не съм човек, който мърда от позициите си. Стана ми тъжно за усилията всуе през всичките тези години. Съвсем напразни, щом младежите си тръгват с усещането, че в това гадно училище едни заядливи хора мечтаят да ги унижат, само защото са неподготвени. Пък аз живеех с илюзията, че училището трябва да е справедлива институция, която възнаграждава усилията  с високи резултати и наказва с ниски оценки безразличието, безотговорността и глупостта във всичките и форми.

Въпреки, че някой ще подскочат като ужилени, това пак са протуберансите на чалга поколението. Чалгата не е само музика, тя е житейска философия. Чалгата почита удоволствието, то ти се полага. Също като очакването, че в дванадесети клас ти се полага петзвезднно обслужване, с всичките му екстри – топлина, спокойствие, безгрижие и щедър учителски слугинаж, който ощастливява всеки каприз и не тормози с претенция да покажеш заслуги.

Иначе съм съгласен, че само в това училище правят така – искат да учиш и да знаеш срещу високите резултати. И не е от този випуск. Но тогава чалгата не бе тъй  модерна.