Иво Райнов
Атестацията на учителите бе една от най-коментираните теми през последната седмица. Поводът, предполагам, е обществено известен – приетият в Комисията по образование на Народното събрание текст от новия закон. Прочетох много полярни мнения, но запомних едно особено силно аргументирано – на Емил Джассим. Напълно споделям неговата позиция, че от атестация може да се плаши само несигурният учител.
Разрових се за да видя приетият текст. Открих, че сериозно се различава от старата редакция, която се предлагаше през 2010-2011 година. Изчистени са откровени недомислици. Новият текст е извадил от комисията по атестация ученици и родители. Очевидно са чути многобройните забележки. Защото наистина е абсурдно един родител, който не познава спецификата на учителския труд и един ученик, който в масовия случай има твърде емоционална представа за „качествен“ учител, да дават оценки. В новия проект в комисията са предвидени работодателят, експерт от РИО и представител на педагогическия съвет. Да припомня, че подобна атестация се прави и досега с ежегодното диференцирано заплащане. Новост е само включването на експерт от РИО, но това ми се струва абсолютно резонно.
Една подобна практика в никакъв случай не е страшна, ако бъде осъществявана по ясно разписани правила и критерии. Когато учителят е наясно с тези критерии той несъмнено ще полага усилия да се развива, квалифицира, усъвършенства за да получава по-добра оценка. Логично е това да се отрази на качеството на учебния процес. Така погледната идеята за атестация би била дори мотивираща.
От друга стана атестацията поражда и редица въпроси. Първият, разбира се, е провокиран от опцията след две слаби оценки учителят да бъде освобождавам от работа. Тук виждам заложен капан, в който могат да попаднат и не дотам неподготвени учители. Въобще не твърдя, че няма слаби или безотговорни учители, но за да бъдат атестирани като такива са нужни безупречни и справедливи критерии. Две хипотетични ситуации.
Малко населено място. Училище, което едва оцелява. Директорът е силната фигура, в него и хляба и ножа. Тук неудобен учител лесно може да бъде етикетиран като „слаб“. Винаги ще се намери един комформистки настроен представител на педагогическия съвет.
Професионална гимназия, която поради острия демографски проблем съществува на ръба на пълняемостта. Учениците са изключително слаби, поведението им нетърпимо поради усещането за безнаказаност и тотална зависимост на училището от тяхната бройка и разходен стандарт. Атмосферата за работа е невъзможна, резултатите печални.
В едно такова училище слаба оценка може да бъде написана твърде лесно. Същевременно това е малко вероятно да се случи в профилирана гимназия, където се работи с подбрани ученици със значителен интелектуален потенциал, мотивирани за работа и амбицирани за успехи. Атмосферата е добра и резултатите прилични. Горните хипотези поставят въпроса единни ли ще бъдат критериите за атестация или ще се различават според средата, типа училище и профила на обучаемите? От друга страна, ако има различни критерии за атестация пак влизаме в спиралата на несправедливостта. Защото едни и същи оценки ще се дават за различни изисквания. Друг съществен въпрос е, дали тези оценки ще имат отношение към заплащането на учителския труд? Ако е така, това несъмнено ще бъде мотивиращо, но презумпцията, че е възможен различен пакет критерии за атестация, създава опасението, че хората могат да бъдат несправедливо заплащани в различните типове училища.
Отсега виждам още един вероятен проблем на атестационната практика. На много места експертите съвместяват няколко дисциплини. Например често решение е един експерт по предметите от обединението „ОНГО“ ( обществени науки, география и история). Най-често експертът притежава квалификация по един или два, но никога по трите предмета. А ще трябва да бъде пълноценна и доста влиятелна част от атестационната комисия. По-горе стана ясно, че тази комисия може да взима и съдбовни решения, предопределящи освобождаването на учител от работа.
За мен, към момента, не стои въпросът, дали да има атестация и кой да участва в нейната реализация. Въпросът е в това да бъдат съставени такива правила и критерии, които да гарантират обективност, справедливост и равнопоставеност за всички учители. И най-вече целият процес да бъде организиран така, че да поощрява, мотивира и подпомага (когато има пропуски) учителят, а не да го превръща в зависим, страхлив и отдаден на нагаждането чиновник. Видимо е, че има доста работа за вършене преди да бъде въведена атестацията в училищата.