Притчата за окования слон на Хорхе Букай

Преди час говорих с мой приятел, когото ценя много!  Поводът беше една кауза, която точно тези, които трябва да отстояват, всъщност ..

Усетих в гласът на моя приятел обезверяване, разочарование, болка. Познато ми е. Преживявал съм го, но с неговата подкрепа винаги съм продължавал напред, когато изгубя пътя, вярата и целеустремеността си.

Днес искам да му обясня защо в Ловеч е така. Знам, че знае. Знам, че разбира. Вероятно обаче е забравил, затова днес, “ще му разкажа” .. :

Притчата за окования слон – Х.Букай

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните.Особено слона,който беше любимо животно и на други деца,както разбрах по-късно.На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло,ръста и силата си..Но след номера и дори малко преди да излезе на арената,стоеше все вързан за едно колче,забито в земята,със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво,забито едва на няколко сантиметра в земята.И въпреки дебелата и здрава верига,ми беше съвсем ясно,че едно толкова силно животно,способно да изтръгне цяло дърво от корен,би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка.

Какво го спира толкова ?

Защо не бяга ?

Когато бях на шест-седем години,още вярвах,че възрастните са много умни.И попитах един учител,един отец и един мой чичо за загадката на слона.Някой от тях ми обясни,че слонът не бягал,защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран,защо го оковават ?”

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор.С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора,които си бяха задавали този въпрос.

Преди година разбрах,че за щастие се е намерил достатъчно умен човек,който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга,защото е бил вързан за такъв кол още много,много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче,вързано за кола.Сигурен съм,че тогава малкото слонче се е дърпало,блъскало и напъвало,мъчейки се да се освободи.Но въпреки всички усилия,не е успявало,защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден се е мъчело,на следващия и на по-следващи също..Докато един ден,един ужасен за него ден,животното е повярвало в своето безсилие и се примирило с участта си.

Огромният силен слон,който виждаме в цирка,не бяга,защото си мисли,горкият,че не може.

Споменът за поражението,преживяно малко след раждането му,го е белязал завинаги.

Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога,никога не дръзва да изпробва отново силата си..

Така е,Демиан.Всички ние сме донякъде като слона в цирка:крачим по света,привързани към стотици колове,които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта,че „не можем” да направим куп неща,просто защото някога,преди много време,като малки сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме в главата:” не мога,не мога и никога няма да мога”.

…………………………………

Ако не сте чели все още “Нека ти разкажа ..”, горещо ви я препоръчвам. Тази книга е точно за днес.