Иво Райнов
Миналата седмица в Турция хиляди хора протестираха заради нелепото убийство на младеж. Преди година младо момиче бе брутално застреляно край ловешка дискотека. Седмица по-късно протестното бдение на лобното място събра едва 100-ни души, заедно с политическия pr и партийните провокатори. Прилики между инцидентите в Турция и България почти няма, освен, че нелепо загиват млади хора. Разликите са потресаващи. Като започнем с това, че в Турция правят граждански протести след политически убийство, а България – политически протести след граждански убийство.В онази общност хората са солидарни в гражданските изяви, у нас сме единни само в страха и безразличието.
Ивелина загина и ние, гражданите, удобно забравихме, че е живяла. Примирихме се с кошмарния факт, че сърцето и спря от куршумите на един от тези, които трябва да пазят живота ни. Премълчахме цинизма никой да не поеме вината за смъртта на младо момиче. Не потърсихме отговорност от полицейските началници. Не поискахме граждански контрол върху органите , за които се оказа, че служат хора с перверзни души и объркани мозъци. Не съзряхме в криминалното деяние предупреждение, а медийна сензация в скучноватото ежедневие на Ловеч. Дори част от медиите си позволиха откровен политически популизъм покрай смъртта на Ивелина. Добре възнаграден, както се оказа по-късно.
Най-тъпото е, че забравихме и потънахме в безразличие. Убедени, че това не може да се случи на нас. Боже, колко сме крехки и уязвими в очакването, че нещастието спохожда само другите!
Защото година по-късно нищо не се е променило в органите, които трябва да ни пазят. Дали там все още не служат хора с параноичната вяра, че всичко им се полага и са в правото си да застрелят това, което не могат да вземат.
Нима край нощните заведения не е все тъй несигурно. Алкохолът се разлива без забрани, а наркотиците се продават свободно. Толкова е тънка границата между размътения мозък и аргументите на юмруците, ножа или пистолета.
Нима справедливостта не е все тъй рядка като бяла лястовица. Дали сме наясно, че година след убийството все още не е въздадено правно възмездие? Дали ни пука, че убиецът ще бъде представен за невменяем и може да отърве изобщо затвора?
Всъщност за какво ни пука – за Ивелина, за сигурността, за шанса да бъдем живи, за правото да бъдем защитени граждани, за закона, за социалната справедливост?
Толкова е тъжно, че сме единни само в страха и убеждението, че нещастието непременно ще ни подмине!