Христо Христов,pametbg.com
След като през август 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение да разкрие лагера „Белене” на остров Персин, със съгласието на висшето комунистическо ръководство МВР-ДС създава нов лагер – Трудовата група край Ловеч, станал известен като лагера „Слънчев бряг” (1959-1962). Името му, което препраща към черноморския курорт „Слънчев бряг” и е използвано нарицателно от комунистическите власти за заплаха и предупреждение срещу онези, които са дръзнали да надигнат глава.
По време на обсъждането на закриването на „Белене” през 1959 г. тогавашният министър на вътрешните работи ген. Георги Цанков заявява пред Политбюро, че в лагера са останали 166 души, които властите определят като „непоправими рецидивисти”, за които МВР предвижда да не бъдат освободени от „Белене”, а да бъдат изпратени на една каменна кариера край гр. Ловеч, където да „бъдат превъзпитани чрез тежък физически труд”. Макар да не е издадено писмено разпореждане за създаването на лагера край Ловеч Политбюро не възразява на предложението на министър Цанков.
Така в началото на септември 1959 г. първата група от останалите в „Белене” лагеристи са прехвърлени край Ловеч. Там са вкарани в няколко бараки, останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира вдясно по посока Троян при разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч за кратко е полк. Иван Тричков, началник на лагера „Белене”. За началник на лагера малко след това е назначен Петър Гогов, дотогава зам.-началник на лагера „Белене”.
Бившият лагерист Тодор Минков от София, задържан през 1957 г. по време на една от акциите на властта срещу „хулиганите” и изпратен в „Белене” без съд и присъда, е сред първите, които са прехвърлени в Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер той посочва 10 септември 1959 г.:
„Вкараха ни в дълга барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 метра, където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги.”
От 166 души в началото само след няколко месеца в лагера край Ловеч вече са въдворени около 1000 души. При докарването на нови въдворени под командването на ръководството на лагера е изпълняван специален „ритуал” – старите лагеристи са строявани на плаца в шпалир и им е заповядвано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал заповедта също е получавал тояга.
Денят за лагеристите е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. „Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите”, спомня си лагеристът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е извършвана за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом.
Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци – цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин – студен чай с парченце мармалад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в неделя близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Женската част от лагера е преместена на каменна кариера край с. Скравена, Ботевградско през 1961 г.
Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: „Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше…”
Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. Ръководството на лагера действа по усти указания на зам.-министъра на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов, отговарящ за създаването и функционирането на концлагера, който е един от най-приближените на първия секретар на БКП Тодор Живков в МВР-ДС. Началникът на лагера Петър Гогов признава през 1990 г.: „Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов”.
За съществуването си до април 1962 г. през лагера преминават над 1500 души, а след промените военна прокуратура установява, че 151 лагеристи са намерили смъртта си в него. Труповете на жертвите не са връщани на близките, а със секретни указания е нареждано да бъдат извозвани до „Белене”, където специално определен за целта затворник от затвора, функциониращ на мястото на бившия лагер, е заравял тленните останки на един от пустеещите острови до големия остров „Персин”.
Запазените архивни документи разкриват, че в лагера „Слънчев бряг” са въдворявани оцелели от комунистическите репресии бивши депутати земеделци, търговци, адвокати, музиканти и актриси, както и обикновени селяни, отказали да влязат в ТКЗС.
Лагерът е щял да функционира още дълго време, ако не е било едно бягство на лагеристи от него, които са заловени при опит да напуснат нелегално страната. В хода на разследването те свидетелстват пред разследващите органи, че са избягали от убийствата в лагера край Ловеч. Случаят е докладван по-нагоре и стига до Политбюро.
Специална комисия, оглавявана от членът на Политбюро Борис Велчев, потвърждава нечовешкия режим в лагера, придружен с всекидневни побоища и случаи на убийства на лагеристи.
На тайно съвещание на Политбюро през април 1962 г. Тодор Живков нарежда „лагерът да се закрие без да се шуми”. Ръководството на Трудовата група е порицано с партийни наказания, а главният отговорник Мирчо Спасов е разкритикуван от Живков за престараване, но в същото време е определен от него като много верен на партията „златен човек” и не само не е наказан освен с партийно „мъмрене”, но и е издигнат във властта за завеждащ отдел „Задгранични кадри” в ЦК на БКП.
Назначената през 1990 г. от военната прокуратура независима лекарска експертиза констатира потресаващи факти за положението в лагера „Слънчев бряг”:
„Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи… Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм.”
През 1990 г., след промените, престъпленията в лагера край Ловеч изплуват с пълна сила и военната прокуратура образува следствие по случая (виж по-подробно дело за лагерите в секцията „Наказателни преследвания” на сайта).
През март 1990 г., малко преди БКП се преименува в БСП, Петър Младенов – председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, отива на каменната кариера на лагера край Ловеч, за да открие паметта плоча за жертвите. Там обаче е посрещнат от местни привърженици на опозицията и граждани на Ловеч с плакат „Убийците се връщат на местопрестъплението”, които протестират срещу използването на жертвите на комунистическия режим от негови представители, които след промените се опитват да си пришият с лека ръка с такива единични жестове някаква „демократичност” пред обществото.
На 23 март 1990 г. местната организация на СДС инициира първото поклонение на мястото на каменната кариера на бившия лагер. Оттогава без прекъсване всяка следваща година през месец март демократичната общност в Ловеч и района участва в превърналото се в традиция шествие поклонение от центъра на града до каменната кариера, където свещеници от Ловчанската митрополия и митрополит Гавриил отслужват панихида в памет на жертвите.
От името на репресираните върху скалите на кариерата са поставени две плочи в памет на жертвите в лагерите, а на най-високата скала – кръст. В подножието на скалите под лагера, в близост до шосето Ловеч-Троян, е поставена и плоча в памет на жертвите на лагерите и от Ловчанската митрополия.