To smoke or not to kill

Стефан Тихолов

Група независими депутати внесе в Парламента проект на Закон за изменение на наказателния кодекс, в който се предвижда връщане на смъртното наказание за тежки престъпления, може би, очаквайки, че това ще е вълната, която отново ще ги доведе до “хранилката” на площад Батенберг, от която явно се отдалечават.

Аргументите им са, че само така ще се спре тежката престъпност и народът отдавна искал връщане на смъртното наказание, пък както е казано: “Глас народен, глас Божи!”.

От друга страна, защо да се хранят престъпници по затворите, особено във време, когато и за свободните хлябът не стига.

Същите хора преди време държаха в Конституцията да се запише, че България е християнска държава, изповядваща християнските ценности. Сега, може би предизборно, са забравили Божията заповед – Не убивай! В тази заповед няма условности, не е казано: “Не убивай, освен ако не смяташ, че е справедливо”, не е казано и: “Не убивай, освен ако не убиваш виновен”… Да, така ние не убиваме, убива Държавата. Вместо нас. Ние сме чисти!

Да не забравяме и факта, че тук всички убийства са намирали някакво легално оправдание, за да бъдат извършени и по времето, когато са извършени. Дори тези  без съд и присъда.

Само ще напомним на вносителите на законопроекта, че смъртна присъда лиши България от един Вапцаров…

Умението да се язди личната човешка драма и да се превръща болката и трагедията на близките на жертвите в личен дивидент не е от вчера. Този евтин трик се ползва винаги и особено когато наближат избори.

Внушава ни се, че е необходим референдум и по въпроса за връщане на смъртното наказание. Пропуска се един важен факт – България не е Швейцария! Може много да ни се иска, но още не ни е дошло времето за пряка демокрация, защото за 20 години ние въобще не се научихме на демокрация, та какво остава за пряка. Защото тук свобода винаги означава и слободия.

Подхвърлят ни се старозаветни фрази от рода на: “Око за око, зъб за зъб”, не за друго, а защото народът ги харесва. Харесва ги, когато е гладен, харесва ги, когато е притиснат, харесва ги когато е унижен… Те отприщват насъбрания с години гняв. Гняв от това, че сме бедни, че живеем зле, че нямаме работа, че ни лъжат, че сме безсилни… Гняв не от Бога и против Бога! Защото е речено: “Милост искам, а не жертва.”

Инак идеята за връщането на смъртното наказание странно съвпадна с идеята да ни се разреши отново да пушим на закрито, при това само месеци след като забраната влезе в сила. Все едно тези двете са с еднаква важност за народа – да пушим и да убиваме. Да убиваме не лично, а като разрешим на Държавата да го прави вместо нас. Защото това е лесният начин да спим спокойно и с чиста съвест, че не ние сме убийците.

Пушенето е въпрос на личен избор. Убийството също. Смъртното наказание не е личен избор, нито на близките на жертвата, нито на съда, то е нечия колективна воля! Нашата! И на тези, които сме посочили да бъдат наш глас! Воля да се отнеме нещо, над което нито обществото, нито Държавата имат власт. Нека не забравяме, че човеку не е дадено Jus vitae necisque. Ако отделният човек може да пристъпи това правило, то обществото и Държавата не бива да го пристъпват.

По въпроса за смъртното наказание могат да се изслушат много юридически, философски и теологически обяснения. Едно е сигурно – отмяната на смъртното наказание е достижение не само на модерната наказателно-правна наука, а и на цивилизацията въобще.

Ако се допусне това наказание да бъде възстановено в Наказателния кодекс в последствие то лесно може да обхване освен съставите, предвидени в законопроекта, и други наказателни състави.

Забравя се, че причините за престъпността не се крият в размера и вида на санкцията, а другаде. Смъртното наказание ни се предписва като аналгин, който ни помага да не усещаме болката, но съвсем не я премахва.

Проблемът у нас не е в санкциите на закона, а в това, че правилата не се спазват винаги и еднакво спрямо всички.

Ако един отделен индивид може да си позволи да е варварин аз не виждам нито една основателна причина обществото и Държавата да се върне на това ниво, отричайки на практика всичко християнско и всичко хуманно, достигнато до момента.

Често от извършване на престъплението до изпълнението на смъртното наказание минават години. Има, макар и малка, възможност до стената да бъде изправен променен човек. Дали ако смъртните присъди се изпълняваха лично от близки на жертвата някой ще има смелостта след 5 или 10 години да се изправи и да дръпне спусъка… И как ще живее след това? Каква би била разликата между убиецът и екзекутора?

Не е случайно, че при изпълнението на смъртните присъди чрез разстрел правилата са такива, че не може да се идентифицира лицето, произвело смъртоносния изстрел.

Смъртното наказание не прави нищо друго освен да прехвърли вината от личното възмездяване върху обществото и Държавата. Обществото и държавата обаче сме всички ние. Затова сме отговорни какво ще решим или какво ще решат, тези които ние сме избрали.

А съдебните грешки? Те са факт. Кой ще поеме отговорността, че е умъртвен един невинен? Защото е по-добре да бъде оправдан един виновен, отколкото да бъде осъден един невинен. След дърпането на спусъка път назад няма…

Ако приемем аргумента, че храним престъпниците по затворите утре същият този аргумент може да се насочи към пенсионерите, циганите, сираците, сакатите… Заприличва на “чистотата на арийската раса”.

 

Нека господа депутатите не се вслушват толкова предизборно в гласът народен, защото гласът на един гневен, беден и оскотял народ определено не е гласът на Бога.

Опасенията на вносителите на законопроекта са, че срещу тях ще се изправи “политическото лоби на престъпността”. Дано срещу тях се изправи гласът на здравия разум!