«

»

ян. 15 2014

Разпечатай това Публикация

135 г. от рождението на проф. Александър Балабанов (18 януари 1879 – 30 ноември 1955)

Прочетено1144пъти

Aleksandar-BalabanovДеляна Раковска,

Регионална библиотека „Проф. Беню Цонев”

Александър Балабанов е централна фигура в културния и духовен живот на България през първата половина на миналия век. Завършил класическа филология в Лайпциг, утвърдил се като виден учен в областта на античната литература, Балабанов бързо спечелва симпатиите, но и антипатиите на обществото, което би изглеждало твърде постно и статично без неговото одухотворяващо и колоритно присъствие. Балабанов помества в себе си цялата жизненост на изтъкнатото от противоречия и вражди приятелства и конфликти време. Изключително широк е спектърът на неговото творчество. Поет, критик, преводач, той не просто пише литература, не просто превежда, рецензира, той изважда литературата от страниците и я прави непосредствена като себе си.

Освен преводач от гръцки като „Илиада”, басните на Езоп, „Федон” на Платон, ученият превежда и от немската класика на Гьоте, отделни стихотворения и части от „Фауст”. Особено интересни са полемиките на Балабанов с последователите на „Мисъл”, където проличава неговия темперамент и възгледи за литературата. Балабанов е и неуморен изследовател, за когото науката стои далеч от каквито и да било литературно-критически спорове.

Като настолна книга за студентите-филолози служи неговата „История на класическата литература (1914 г.), която му носи специална награда на БАН и претърпява три издания. Идеята за нея възниква по-рано, а написването й е предшествано от един пространен негов труд, публикуван в два тома на академически списания, където той разглежда сложния етико-естетически и философски свят на старогръцката поезия и предлага оригинална концепция за нейното развитие.

В заключение ще цитирам част от словото на С. Радев, произнесено на юбилейното тържество в чест на именития професор „Ще кажа само туй, за което всички сме съгласни. А то е, че днес празнуваме юбилея на един голям представител на българското вдъхновение, на българската реч и на българската мъдрост”.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/135-%d0%b3-%d0%be%d1%82-%d1%80%d0%be%d0%b6%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%84-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d1%8a%d1%80-%d0%b1%d0%b0/

Коментари

  1. debelaka каза:

    Образованието е фундаментално гражданско право, гарантирано от Конституцията(чл 23 и 56), ЕХПЧ (чл. 14 ал. 3), ЕКПЧ (Прот. 1 чл. 2), ВДПЧ (Чл. 26 ал. 3),МППГП (Чл. 18 ал. 4)(1). Тези документи, които имат силата на върховен закон, зачитат правото на родителите да осигуряват образованието на децата си според собствените си възгледи – философски, морални, религиозни. Всякакви други съображения относно домашното образование, които целят ограничаването и злепоставянето му, представляват незаконна намеса в родителската отговорност.

    Упражняването на което и да е гражданско право, гарантирано от Конституцията, не може да бъде незаконно. Нещо повече – чл. 23 от нашата Конституция(2) задължава държавата да гарантира свободното развитие на образованието и да го подпомага.Тъкмо това свое задължение държавата е отказала да изпълни, като не е допуснала Божидар до състезание с негови връстници, от които го различава единствено принадлежността към системата на МОН. Държавата не може да се откаже от своето конституционно задължение да подпомага образованието, като дискриминира граждани, защото не са избрали точно определена форма на обучение. Това задължение на държавата е безусловно – тя е длъжна да подпомага образованието там, където то се случва, независимо каква форма на училищно обучение се практикува – българско, чуждестранно, присъствено или дистанционно.

    Нито дистанционното, нито домашното образование не са проблем на образователната система – нейното окаяно състояние не се дължи на стотината ученици в България, избрали подобни алтернативи. Но полемиката, която предизвиква домашното образование, е симптом за генерален проблем в образователната система. Този генерален проблем произтича от авторитарния модел на управление на образованието и от факта, че държавата има фактически монопол в образованието – монопол, който е противоконституционен(3). Тя упражнява контрол както на процеса на обучение (чрез различните образователни форми, които трябва предварително да са одобрени), така и на изхода на образованието – чрез сертифициращите системи (тестове, матури, свидетелства за завършена степен). В момента държавата сама оценява себе си и образователната услуга, която предлага на принудителните си „клиенти“. При тези условия е логично образователното ниво непрекъснато да пада, като срещу това не помага нито харченето на повече пари, нито затягането на контрола.

    Българското училище има нужда от радикална промяна към свобода. В това отношение то може да вземе пример от домашното и дистанционното образование. Училището, първо, трябва по подобие на тези образователни форми да се реформира в посока на само управление и самоорганизация. Няма абсолютно никаква причина да продължаваме да поддържаме безалтернативно сегрегацията по възраст и централизираното съставяне на учебните програми. И няма абсолютно никаква пречка още от утре всеки учител да започне да съставя индивидуален план за всеки от учениците си. Училищната общност трябва да може да избира измежду множество разнообразни образователни форми без ограничение, а не само измежду такива, предварително одобрени от държавата. Така, като постави нуждите на всяко дете преди всичко останало, училището ще се освободи от повечето си проблеми, породени от централизираната организация на образователния процес, която може да предложи само един универсален модел. Наличието на само един модел принуждава човешките същества да се нагаждат към него и да служат на неговото оцеляване, вместо той да се нагажда към тях и да служи на тяхното развитие. Един модел никога не пасва на всички. Второ, този вид училища, които се самоуправляват, трябва да могат да назначават и уволняват своите директори и учители така, както всяко гражданско сдружение или фирма управлява делата си. Така личната отговорност ще се възроди и всеки участник в тази система ще има мотивацията да даде най-доброто от себе си за децата. И накрая, българските граждани трябва да са свободни да се сдружават, за да упражняват по-ефективно правото си на образование (и това на децата си). Да основеш училище е форма на гражданско сдружаване, която не се различава от основаването на фирма или сдружение с нестопанска цел. В допълнение, гражданите трябва да са свободни ида създават и управляват независими сертифициращи системи. Стандартите за образование също трябва да се изработват независимо, от различните общности, които ще ги ползват – логично е например IT-индустрията и преподавателите по информатика да изработват стандартите за нивата на подготовка, а не анонимни експерти в министерството.

    Ще кажете, все пак държавата трябва да контролира образованието, за да определя и поддържа неговия стандарт. Единствено свободата и разнообразието могат да постигнат желаното качество, тъй като отделните форми ще докажат жизнеспособността си, сблъсквайки се с реалния живот – те няма да ползват несправедливото предимство на законовата принуда. Именно това сега липсва в условията на контрол и монопол, при които обратна връзка от реалността няма и с векове, още от килийното училище, образователната система се възпроизвежда без принципна промяна.

    Ще повторим пак – образованието е гражданско право, гражданските права не се регулират. И все пак място за държавен контрол има –той не е по отношение на упражняването на това право, а по отношение равноправното му, недискриминационно подпомагане. Конституцията възлага на държавата да осигурява безплатен достъп до основно образование. Държавата има задължение да разпределя парите за образование – и съответно да контролира харченето им. Но задължението да се субсидират учениците не дава право да се налагат ограничения и регулации на образованието им – точно както разпределението на пенсиите не дава право на държавата да контролира начина, покойто те се харчат. Държавата трябва да финансира основното образование, за дагарантира равноправен достъп до образование на всички деца, а не да определя по какъв точно начин то ще бъде придобито и без да претендира за монопол върху стандартите за образование. Това може да стане още от утре, но естествено всички знаем, че няма да стане. Но колкото повече го отлагаме, толкова по-горчиво ще е лекарството накрая.
    ————————–
    (1) Европейска харта за правата на човека Чл. 14, 3 – “родителите имат право да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения.”
    Протокол 1, чл2 от Европейската конвенция за правата на човека – “държавата уважава правото на родителите да дават образование на децата си съгласно своите религиозни и философски възгледи.”
    Всеобща декларация за правата на човека Чл. 26, ал. 3 – “Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца.”
    Международен пакт за политическите и граждански права Чл. 18, 4 – “Държавите, страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.”
    (2) Конституция на Република България, чл 23 – “Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.”
    (3) Конституция на Република България, чл 18 (4) – “Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества.”

    http://nmr.bg/?p=891&fb_action_ids=640001396046827&fb_action_types=og.likes&fb_source=other_multiline&action_object_map=%5B1413073555600857%5D&action_type_map=%5B%22og.likes%22%5D&action_ref_map=%5B%5D

%d блогъра харесват това: