Татко, докторе Стефан Банков, обичаме Те и ще Те обичаме.

По повод 40 дни от смъртта на д-р Стефан Банков

Татко ни, д-р Стефан Банков, остави у нас не само светли спомени, но и неподражаем пример за всеотдайност, доброта и жизнерадост. Всъщност за мен е невъзможно да опиша спектъра на ярки и добри страни в живота на този достоен човек и лекар. Ще маркирам 2-3 неща от общото ни минало, за да се върнем в атмосферата, която този невероятен човек излъчваше…

Знаете, че татко е лекувал, излекувал много хора – броят им е сравним с броя на жителите на сегашен Ловеч, може би го надхвърля… Същевременно – странно за неговия занаят – съдържаше изтънчено и ведро чувство за хумор,  което преобразяваше. Д-р Банков не говореше за възгледите си – просто животът му ги показваше наяве. Когато навремето му обявих за намерението си да кандидатствам медицина, той просто отвърна: “За мен медицината е призвание, а у теб не усещам такива пориви…”

 

Докато изтънченият му хумор внасяше ведрост, строгата му принципност и перфекционизъм пораждаха ред и хармония – и у дома, и в службата му. Своите  работни места – в повечето години във военни поделения – Татко наричаше именно “службата” – термин, ползван от военни и от свещеници: нося служба, служа, на служба съм… Бе попаднал във военната медицина през 50те години на миналия век по принуда: просто бил един от 10те най-добри, с най-висок успех във випуска си медици – и военните им дали избор – 3 години “под пагон”, или 10 години без лекарски права… Но след тези три години десетилетия не се отзовали на рапортите на Татко за напускане – обяснявали му, че неговите “служби” – т.е. лечебници, стационари са най-добрите в страната, и че не желаят да го изпускат… Татко се шегуваше често – например казваше, че бил убеден, че от него не става поп и офицер! Трудовият му живот премина като офицер, а за Бог Татко никога не говореше. Но в делата му прозираше богопочитание в чиста форма – в себераздаването му, във всеотдайността му, в жизнерадостта му… Ще ни липсва до края на дните ни в това измерение…!! Навремето му предложиха генералски длъжности в София и във Варна. Поради ловешкият свръхпатриотизъм (по шеговитата формула на Татко – ““патологичен” патриотизъм”!) на майка ни Геновева Банкова с Цецо не осъмнахме генералски синове в София и Варна. Предложиха на Татко и висок пост в Правителствена болница. За целта следваше да придобие и трета лекарска специалност – “вътрешни болести”. Татко се усамоти в родното си Бериево – средището на вълшебното ни детство и юношество с Цецо! – да се готви за изпита… Негов съученик от селското училище го срещнал на селския площад след десетина дена отшелническо четене от страна на татко, разпитал го какво прави и дал на татко формула що е “вътрешни болести”. Съученикът му бил овчар! И обяснил на татко “вътрешни болести” като “тъмна черква с кьорав поп и ситно евангелие”… Татко се втрещил от прозрението на чобанина, събрал докторските учебници в жигулата, прибрал се в Ловеч и се отказал от повишението…

 

Бащата на Татко, дядо Митьо Банков, на над 70 години беше ремонтирал, достроявал църкви и килийно училище в Селце, част от Гумощник, и наоколо. С парите от тази работа и единствено със собствен труд дядо направи бетонна пътека с перила по стръмния склон над река Видима в родното си село Бериево. На въпросите на съселяните си какво всъщност прави, Дядо отвръщал: “да остане за хората!…” Татко беше приемник на същата духовна настройка, на същата – де факто – религиозна себеотдаденост за добруването на ближните – без декларации, без показност, с приземяваща усмивка и с готова шега на уста…

 

Вероятно през целия си живот Татко е ударил максимум 3 шамара. Получателят бях единствено аз. Толкова… Вероятно ако шамарите бяха повече, щях да прокопсам повече… Но татко винаги създаваше у дома атмосфера на право на свободен избор…

 

Татко остави у всички нас тук не само спомени, но и заразителен, но неподражаем пример на добротолюбие и огромно чувство за отговорност. Това получи видим израз в последните 7 години от живота му. Татко ги преживя, оцеля тези години благодарение на свръх-грижите на сина си Цецо, който 7 години направи невъзможното за добруването на баща ни.  Цецовата “служба” за оцеляването на Татко е пряко продължение на татковата “служба” за оздравяване на хиляди хора… Цецовата саможертва за Твоето оцеляване си Ти, Тате! Ти не изчезваш в този гроб – ще Те има в наследниците на Твоя живот-завет: всички нас, събрани на това най-тъжно място… Това не са само думи – Усетих това след първия ден след земната Ти кончина, когато плакахме за Теб като за човек, загинал в разцвета на силите си… Оставаш да живееш във всички нас и като спомени, и като светъл пример – просто чувствам Твоето присъствие в животите ни…

 

Достойната ми съпруга Таня две и половина десетилетия ми дава за пример – кого? Собствения ми баща!! Е, Танче – не е е по силите ми да съм като баща си, че и като брат си не смогнах да съм – всеотдаен, отговорен, раздаващ се – но поне се опитах да прехвърля доколкото мога, техните дарове на дъщеря ни Геновева. И тя плака с нас по телефона от далечна Холандия за “моето деде”…и беше затръгвала за насам въпреки зоровете си в онези студени земи.

 

Баба ни Цанка, която ни отгледа с Цецо, често ни повтаряше: “Направи добро и го хвърли в морето!” Не знам дали тази настройка си беше нейна, или и тя се бе заразила от Тебе, Тате…от вашето десетилетно съжителство…

 

На въпроса “откъде съм” често отговарям – “От Бериево, едно севлиевско село”… Всъщност съм роден в Ловеч, Бериево бе единствено незабравимото място на ваканциите ни с Цецо навремето… Понякога се питам защо често отговарям така – вероятно защото ми се ще да съм приемник на Татково наследство, на Дядовото наследство, на техния принос за увеличаване на доброто в света – въпреки обществените стихии в посока на свиването на доброто по света.

 

Татко, докторе Стефан Банков, обичаме Те и ще Те обичаме.