Иво Райнов
Преди дни ни напусна Умберто Еко. С него си отиде цяла епоха в литературата и културата. Сега вероятно седи някъде до Маркес, приятелят, който пое по небесния път две години по рано. Двама от последните титани на духа. Каквито вече не се раждат. Прелиствам страници от книгите, които ми оставиха. Те са повече от белетристика и история. От редовете блика философия. Гении от поколението, което пишеше книги за да образоват и възпитават. Мъдреци, прозрели смисъла на живота и запечатали прозренията си в непреходни томове. Осмеляваха се да казват истината чрез своите герои. Почитаха смелите, защото „смелостта е онова, което те превръща в съучастник“, намираха щастието в литературата вместо да чакат цял живот „ да дойде петък или да стане лято“.
Бяха щастливци, родени във време, когато хората четяха и обичаха книгите. Стигнаха до милиони читатели, а техните книги са по лавиците на домашните библиотеки във всички континенти. Написаха своите велики книги преди появата на кибер реалността Десетилетия наред техните книги свързваха милиони хора в света. Остаряха преди компютъра и Фейсбук да отучат хората да четат писаното слово.
Станаха класици още приживе. Едни от последните. Съвременният „виртуален“ човек все по-рядко ще прелиства книги, а без читатели няма класика. След Маркес и Еко остават самотни хора. Те бяха майстори, които създаваха въображаемия свят на литературата. Днес въображаемият свят е технология. Брилянтната реч и дълбоката философия остават в миналото.
Маркес достига световната слава със „Сто години самота“. След края на литературните титани ни чакат векове самота. Умира четящият човек, да живее техническият човек. А какво ще се случи с обичащият човек? Онзи, който просто обичаше – без клишета, без зададени рамки или по определени начини.
Те бяха на върха на славата, но съзряха щастието другаде – „ в начина, по който изкачваха стръмния склон“. Написаха тъжни философски книги, но не преставаха да се усмихват, защото знаеха, че „някой ще се влюби в усмивката им“. Влюбиха се милиони. Сега всички те са самотни, макар че остават книгите, чиито пожълтели страници напомнят за титаните, които стоят недостижимо високо и винаги ще ни липсват.