Лагерът „Слънчев бряг“. Виждал съм го всякак. Обгърнат от топлината и зеленината на подранилата пролет. Потиснат от сиви облаци, тъга и сълзлив дъжд. Вчера ни посрещна покрит със снежна пелена. Една бяла пустиня, лишена дори от стръкче живот. Като алюзия с онова зловещо време, когато животът е гаснел ден след ден в каменната кариера.
Въпреки закъснялата зима и предупреждението за мразовити температури оставаме верни на оброка да изминем пеша пътя от центъра на Ловеч до лагера на смъртта. Всяка година в първата събота на пролетта една смълчана колона поема нагоре по пътя към ловешката голгота. Въпреки снега поклонниците са десетки. Познавам почти всички по физиономия и име. Едни и същи лица от години. Отскоро поклонението има подкрепата на официалната власт – общинска и областна. Естествено липсва наследницата на мизантропите, организирали садистичния терор. Няма покаяние, няма извинение, няма съжаление. Само една неспирно повтаряна и опошлявала от времето опорка, че тук са въдворявани хулигани, престъпници и нравствено деградирали хора.
Никоя партия не наследява историята без вината от деянията. Никоя общност не може да избяга от безразличието с оправдания. Не знаехме, не сме виждали, не сме чували. И днес ли? Ловешкият гражданин продължава гузно да мълчи и да се оправдава с опорките. Нещо повече, премълчава истината и лъже децата си. Години наред моя колежка се опитва да заведе ученици за да им разкаже тази зловеща страница от историята на Ловеч. Не успява заради семейния бекграунд, който нарича проявата политическа и внушава, че жертвите са хулигани и дребни престъпници. Не, между потискащите стени на кариерата няма политика, там човек се чувства гол от срам и грях. Всяко шествие е покаяние и молитва за греха, че сме допуснали на километър от Ловеч да се гаврят с българска интелигенция, да мачкат достойнството на горди хора, да пребиват от бой заради убеждения, да убиват без съд и присъда. По официални данни 156 души, по неофициални значително повече. Много от тях са истински мъченици, за които няма какво вече да направим освен да уважаваме паметта им и да оставим цвете за извинение.
Лагерът на смъртта „Слънчев бряг“ е тежък грях, който ще продължава да потиска Ловеч, докато не намерим сили да поискаме прошка. Като общност и гражданство. До тогава една човешка колона ще извървява пътя до каменната кариера сякаш понесла на гърба си кръста на целия град. За да държи будна паметта и да спомня, да осветлява и разказва. За да не се забравя. За да не се повтаря.