Никой не си тръгва завинаги!

Иво Райнов

Животът е неспирно движение, забързана смяна на роли, цели и интереси. Детството е прекрасно, но минава бързо. Тийнейджърският период  е толкова романтичен, че се изживява като една дълбока, но пълна с разтърсващи емоции въздишка. Денят на зрелостта е неизбежен и неочакван, просто една сутрин човек се събужда пораснал. Денят на първата голяма раздяла! С безгрижието, невинността и много готини приятели. Денят, в който щастието от края на досадния училищен живот се преплита с  болката на нежеланите раздели. Бавното осъзнаване колко много неща се превръщат в минало, история, спомени, албуми с остаряващи снимки. Но нищо не изчезва завинаги.

Днес още 180 момичета и момчета ще си тръгнат от Езиковата. Ще се върнат  за последно в своите подготвашки класни стаи за да ще видят своите детски душици в настоящите подгответа и техни следовници. Ще чуят последния училищен  звънец. Ще приемат почестите на строеното в тяхна чест училище. Ще слушат приветствия написана специално за тях. Всеки ще чуе различна емоция. Някой ще усети надигаща се тъга от раздялата. Друг ще почувства лицемерие и преиграна тържественост. Трети ще долавя само безразличие и рутинност. Просто всеки е живял по различен начин последните пет години. Някой са живели с любов, отворени сърца и души, други са трупали гняв и неудовлетворение. За някой времето е минало като един дъх, изпълнен с неспирно учудване и ежедневни открития. За други – тягосно и уморително от ежедневни досади и нежелани правила. Днес  всички нещичко ще загубят. Едни ще го усетят още в минутите на церемонията, а други, когато ги притиснат значително по-тежките правила на зрелия живот. Затова всеки ще запази нещичко завинаги.

Познавам може би половината от отиващия си випуск. С три от паралелките живях по няколко години. Не преувеличавам – живях. Защото тези деца по волята на съдбата  кърстосваха ежедневието ми  четири  години. Някога шумно като галопиращо „стадо“, друг път тихо като ято птици. Пълниха дните ми с букет от емоции. Имало е всичко – мигове на раздразнение и мигове на радост, мигове на отчаяние и мигове на възхищение. Но никога мигове на безразличие. Затова и след тези деца ще останат спомени. Защото те  не са канцеларски папки, отворени в средата на  септември и приключени в края на май пет години по-късно. Те са живи души, а живите души оставят спомени. Някой завинаги.

В дни на раздяла ме връхлитат едни и същи упорити въпроси. Какво пропуснахме да научим тези  деца. Не мисля за знанията, измерими с оценки. Времето ще покаже, че оценките ще останат самотно ненужни в прашните дневници и забутаните в шкафа дипломи. Достойно бъдеще, като се има предвид  колко от тях са добити с измама и глупаво преписване. Не ме вълнуват и знанията, защото те ще бледнеят с годините и посвещаването на професионалните интереси.  Мисля си за хората, които сме моделирали, за  душевността която сме градили, за характерите, които сме подкрепили. Въобще за  човеците, които са пораснали пред очите ни така както сме им позволили. Не знам дали сме ги научили да бъдат хора, да обичат предано, да отстояват смело, да живеят свободно, да мислят самостоятелно, да мечтаят без ограничения, да вярват вдъхновено. Знам, че ако сме създали нещичко истински човешко, то ще остане завинаги.

Мили момичета и момчета от випуск 2014, разровете душите си и потърсете човешките кълнове. Пазете ги и им позволете да пораснат. И не забравяйте семенцата, от които са се пръкнали горе на онзи легендарен хълм. Където днес оставяте спомени, приятели хубави мигове, незабравими емоции. Повод да си спомняте и да се връщате. Защото никой не си тръгва завинаги!

Успех в живота, момичета и момчета!