Павлин Иванов
Изминава една от най-тежките години в живота ми. Интересна, полезна, даваща нови знания и мъдрост, но същевременно и доста разочароваща.
Научих много за хората. Не мога да кажа, за съжаление, че доброто и нормалността имат почва, още по-малко да надделяват. Винаги съм вярвал в каузи. Вярвах, че сме склонни заедно да гоним цели по пътя към едно по-добро настояще. Имах илюзията, че отделните личности, а и самото общество имат здрави механизми поне за самозащита и дори самооцеляване. Уви, подписвам се с две ръце, че това не е така!
Много често близки и приятели са ми казвали, че съм някакъв Дон Кихот, борещ се с мелници. Не обръщах внимание, защото бях убеден, че не виждат възможностите, не са наясно колко бързо и лесно можем да се преборим за един по нормален свят.
Сега, когато доста често ми напомнят „Аз нали ти казах“, че не е трябвало да влизам в управлението на града, все още наивно романтично се опитвам да обяснявам, че всичко е възможно. Единственото необходимо условие е да имаме желание, упоритост, знания и цели.
За съжаление, отблизо видях сгромолясването на кухите фрази, първенюшките снимки, манията за величие, стряскаща, поне мен, чудовищна некомпетентност. Всичко това опаковано като добри намерения.
Хората лесно се изпитват чрез власт и пари. Един страшен изпит за лъжците и далавераджиите, който те никога не взимат. Видях падение, което дори не предполагах за възможно.
Убедих се, че всяка глутница нискоинтелигентни бозайници е способна да се нахвърля, хапе и къса всичко, което се движи извън нейната представа за нормалност. Уплаших се, че това е бъдещето.
Може би най-странното нещо, което научих е, че човеците никога и по никакъв начин не искат да носят отговорност за решенията си. Не искат да заемат позиция. Въпреки болката, обичат да стоят разкрачени между вътрешната си убеденост за морал и разбиранията си за добро и това, да се страхуват да бъдат себе си, за да оцелеят още малко. Не вярвах, че е възможно да предаваш с едничката цел – още малко от нещо, независими какво е то.
Отучих се да съдя, да квалифицирам, да виня. Опитвах се да разбирам мотивите, движещи човешките постъпки. Доста често, именно поради това знание, бях склонен да оправдавам всички случващо се наоколо. Да подхождам с разбиране. Да прощавам раните, които хората ми причиняват.
Идва новата година. Тя отваря нови пътища. Силно се надявам аз, както и вие, да сме научили уроците, които получихме през 2017-та. Да използваме мъдро знанията, да се върнем към себе си и да преосмислим защо правим всичко това.
Аз служих вярно, честно и професионално на този град. Гордея се с това! Доказах, че може да се работи и по моя начин, отстоявайки всеки ден интересите на града, който обичам.
И макар да съм наясно, че лошите винаги побеждават, не спирам да имам надежда
Адаш, без конкретни имена на лошите, за които тук каканижеш, не си нито убедителен, нито истински…нито сериозен…Ама ти си плачкай де, а ние ужким ти се връзваме на писалката… 😀
Забравихте ли корпоса???Как да стане без да се развали старото???
За съжаление дейните хора не са предпочитане.
Всички казват,че докато сте бил в Еко това се е усещало в града, имало е промяна, ред и чистота.Ние, които вече не живеем в Ловеч,но милеем за него питаме: защо беше разкопан центъра преди зимата,като се знае ,че няма да може да се завърши ремонта ; и защо вече не сте част от управлението на града?
Кои точно бяха добрите новини? Че имате нова закусвалня ли? И как се стига до нея А да, през разкопания преди половин година център!!!
Изглежда не си разбрал тази истина изречена от професор Иво Христов, колко “дебили” има по нашите земи. Нищо че този човек си има кусури, каза обаче една истина от която няма бягане. Жалко..
Важното е да не губим вярата, че добро го има и надеждата ,че ще победи!Весели празници и една по добра 2018г !
Весело постещане на Новата година!Истинските и хубави неща предстоят!
Лошите побеждават през цялата приказка, но накрая, тя винаги завършва с…. “И заживели дълго и щастливо…” Заради всички хора като теб вярвам в щастливия край! Да ти е здрава и щастлива 2018- та!