Текст и снимки д-р Дарина Петрова
В последната неделя на златния октомври, 48 туристи от ТД”Стратеш” – Ловеч посетиха четири от великотърновските манастири:
В ранна утрин влязохме през гостоприемно отворения Голям вход на Преображенският манастир, “Св. Преображение Господне”. Посрещнаха ни топлите шарки на външните стенописи, дело на Захари Зограф и красиво се издигащата се камбанарията, построена от уста Кольо Фичето насред нападалите от двете и страни огромни скални късове. Спира ни фреската на южната олтарна стена ” Колелото на живота”. Замислени за земното и непреходното попадаме в красиво изографисаната църква със знаменития стенопис още на входа “Страшният съд”.
Преображенският манастир най-големия от манастирите разположени около Велико Търново и 4-ти по големина в България. Основаването му по времето на Втората българска държава през 13-14 в. се свързва с личността на втората жена на българския цар Иван-Александър – Сара и сина им цар Иван 
Шишман, които даряват много средства за неговата реконструкция и ремонт. Поради това манастирът е известен и като Сарин или Шишманов. Той играе и важна роля в духовния живот на българската столица през 14 в.
На сегашното си място Преображенския манастир е възстановен през 1825 г. от рилския монах отец Зотик, който през 20-те и 30-те години е бил игумен на манастира. Строежът на главната църква започва през 1884 г. и е бил възложен на Димитър Софиялията. Заради участието си във “Велчовата завера” от 1834-1835 г. майстора е обесен от турците и с довършването на църквата, което става през 1837 г. се заема Уста Кольо Фичето. Интериорът и външните стени на храма са украсени със стенописи в периода 1849-1851 г. от големия български художник Захарий Зограф от Самоков.
Активното строителство в Преображенския манастир продължава активно до 1863 г., когато под ръководство на Кольо Фичето се издигат цялото югоизточно крило с малката гостна и големия вход (1857 г.), камбанарията с часовника (1861 г.) и малката църква “Благовещение” (1863 г.)
Не пропускаме да се изкачим на високата камбанария и прекрасна гледка към Царевец, увенчан от патриаршеската църква „Възнесение Господне“ и красивите куполи на манастира “Св.Троица” в подножието на Арбанашкото плато.
Още по времето на отец Зотик Преображенският манастирът се превърнал в едно от главните културни и революционни средища в Търновско. От Велчовата завера в 1835 година до Априлското въстание в 1876 година, тук се събирали пътищата на много революционни дейци – Филип Тотю, Ангел Кънчев, поп Харитон и др. От¬тук е тръгнал по народните дела на сподвижника на Васил Левски – отец Матей Преображенски, а и самия Дякон неведнъж е намирал убежище в манастира. Преображенската света обител е играла важна роля в борбата на българския народ за църковна и национална независимост.
През годините на Руско-турската освободителна война манастирът е превърнат в болница. В двора му има паметен знак за посещението на великия руски хирург академик Н.И.Пирогов във военната болница, намираща се в манастира по време на войната, 25 – 28 декември, 1877 г. За благодарност след Освобождението руските войни подаряват на манастира камбаните, полилеите и богослужебни книги за църквата.
Следващата ни цел е патриаршеския манастир “Св.Троица”, основан по време на царуването на Иван Александър от Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий. През 1375г. монах Евтимий бил избран за патриарх в Търново и от тогава обителта се назовава Патриаршеска. Манастирът “Св. Троица” става център на прочута книжовна школа “Търновско училище”. Нейно дело е голямата правописна реформа и създадените езикови норми. В книжовната школа получават образованието си известни писатели, като Григорий Цамблак и Константин Костенечки.
По време на завладяването на Търново от турците, Патриаршеският манастир е ограбен и разрушен. Патриаршеският манастир е възобновен през 1847г. със средствата на местното население, но на разстояние един километър от стария манастир. През 1913г. голямо земетресение срутва голяма част от манастира, включително и църквата, от която оцеляват само част от иконите и иконостаса. През 1927г. манастирът е възстановен, но във видоизменен вид.
Правим дълъг преход през стръмна, есенна гора с безброй цъфнали диви циклами и се оказваме на задния вход на манастира, строго охраняван от кучета. Пак през гората достигаме входа, достъпен по асфалт, но последните 150 метра са зад бариера. Вратите са добре залостени, но на позвъняването ни се отзовава енергична монахиня, която ни развежда из манастира и разказва завладяващо историята му.
Третият манастир е Лясковският “Св.Св.Петър и Павел, разположен на 1,5 km южно над Лясковец, върху скали в северната част на Арбанашкото плато.
Манастирът е изграден през 12 век вероятно след преустройството на малка крепост. Проучвания на района доказват, че на това място преди това е съществувал и малък римски кастел. В основите на кулата-камбанария е намерен езически олтар, служил на римския гарнизон. Според местното предание земите около днешния манастир били владение на братята Асен и Петър. При обявяването на въстанието за освобождаване на България от византийско владичество през 1185 г., те дали оброк, ако въстанието е успешно да изградят манастир.
В края на 14 век манастирът е разрушен от османските нашественици. Няколко пъти той е възстановяван и отново разграбван и опожаряван.
По време на турското робство Лясковският манастир поддържал активни духовни връзки с Русия и с руските манастири. Свидетелство за това е подареното от руския цар Петър I през 1708 г. четириевангелие, обковано с позлатени корици.
Манастирът е тясно свързан с няколко забележителни исторически събития свързани с национално-освободителните борби на българския народ. През 1700 г. вдовицата Мара и синът ѝ Стоян, заедно с известния влашки воевода Мирчо, подготвили в манастира въстание срещу Османската империя. Съзаклятник е бил игуменът на манастира Софроний. Въстанието днес е известно като Мариното въстание. В 1856 г. Капитан Дядо Никола Филиповски повежда от манастира тринадесет четници към Габровския балкан. На 15 юни 1862 г. хаджи Ставрий организира тук буна (Хаджиставревата буна) със седемдесет души.
След тези събития манастирът запустява за няколко години поради факта, че игуменът хаджи Теодосий и брат му хаджи Йоасаф са заточени вДиарбекир, а монасите – затворени. През април 1869 г. Васил Левски тайно пристига в Лясковския манастир и основава в Лясковец революционен комитет, а през 1872 преминава отново с Ангел Кънчев. Манастирът често е давал убежище на апостолите на Великотърновския революционен окръг: отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро, Христо Иванов-Големия.
През 1874 г. Браницкият епископ Климент открива първото българско богословско училище, което по-късно прераства в Духовна семинария и продължава дейността си до 1885 година.
През 1878 г. славянският благотворителен комитет урежда в манастира сиропиталище за пострадалите с управител Добри Войников.
По време на Стомболовия режим (1893 г.) тук е заточен Васил Друмев.
От 1902 до 1912 г. Петропавловският манастир е превърнат в приют за душевно болни. Днес градината на манастира е пълна с цветя, мир и спокойствие и само паметните знаци напомнят за бурната история. През врата в стените му стигаме до прекрасно погледно място, където отвисоко се разкрива гигантска панорама на град Лясковец и околностите му.
В края на деня посещаваме Килифаревския манастир “Рождество Богородично”, основан през 1348 година от видния български исихаст Теодосий Търновски с подкрепата на цар Иван Александър[2]. Теодосий става игумен на манастира и го нарежда сред най-значимите книжовни средища в България, като го превръща духовен център на православния исихазъм. Там са написани и преведени богослужебни книги, жития, проповеди и светски хроники.
Светата обител става център на книжовна школа, която през 1360 година има над 460 ученици, в която са обучавани бъдещите патриарх Евтимий, киевски и московски митрополит Киприан, известният монах Ромил Видински. Когато османското нашествие достига Търново, манастирът е укрепен със стени и бойни кули. Лично цар Иван Александър дарява средства за главната кула и за нова църква, но след падането на Търново е разрушен. Отново е въздигнат през 1718 година на днешното му място на брега на река Белица, на 400 метра западно под стария манастир. Отново опожаряван от кърджалийски набези и възстановяван.
През 1840 година възрожденският майстор Колю Фичето започва изграждането на сегашната църква „Св. Димитър“. Той запазва част от старата олтарна стена и параклисите на св. Теодосий и св. Иван Рилски. Храмът е завършен през 1842 година. Запазен до днес е старият позлатен иконостас от 1843 година дело на резбарите Цоню и Симеон Василеви, баща и син от Трявна. Комплексът включва още 2 красиви двуетажни жилищни сгради във възрожденски стил, построени през 1849 г. Гостоприемна и омиротворяваща атмосфера цари в целия двор. Вратите са широко отворени на храма, на стаите, на портите.
Прекрасно преживяване из духовните центрове на България.
Хубавата есен продължава за ловешките туристи. Следващите прояви на ТД”Стратеш” са 10.11. – 11.11. 2018 поход до хижа “Чучул”; 25.11. – “Зелена неделя”: Тетевен, връх “Острич” – 1 069 м.н.в. и връх “Червен” – 1 222 м.н.в.
