Откъс от „Записки за народния живот и страданията на български”
Когато се преселих в Ловеч през 1874 г., градът се разделяше на три главни части: Голям варош, малък варош, посреди тях турското голямо мнозинство.
Големият варош
Големият варош бе от дясната страна до р.Осъм около историческата непристъпна някога крепост „Хисаря” с махалата Дръстене. От двете страни на „Хисаря” се редяха анфитеатрално по високите му скалисти тераси само християнски къщи с двете им църкви „Св. Богородица” е „Св.Неделя” и двете им огромни за онова време училища. В едното, както ми разказваха, бил учителствал някога и известният български поет Петко Рачов Славейков, съставителят на веселия ловчански „химн” „Гдето тече на баш бунар водата, там си белят платната” и т.н. Тук между църквата „Св.Неделя” и реката Осъм беше и Св. митрополия. Близо до нея живееха всичката аристокрация – българи хаджии и чорбаджии най-приближени до деспот Ефендието, като някои от тях имаха султански берати (привилегии, диплом, ферман) с особени права на неподсъдност пред местните съдилища и неприкосновеност на имота и живота им (каквито права някога са имали римски граждани)(Деяние глава 25, ст. 22-25). Те носеха на главите си червен фес, превързан с черна забрадка – шамия. И се наричаха берхатлии.
В тази част на града – правеше ми впечатление тогава облеклото на християните. Всички мъже носеха червени фесове с копринен чер пискюл, окачен отгоре и увиснал от едната страна до рамото му.Малцина носеха панталони, а повечето се обличаха (алатурка)с потури, колчаклии – с гайтан по коленете и крачолите, с ачмалии – минтани с отворени ръкави, подплатени със синьо платно и препаски с широки вълнени пояси. Хаджиите, чорбаджиите, берхатлии и лятно време се обличаха със сукнени вълнени кюркове дълги до под коленете, подплатени с кожи овчи и лесичи ред незакопчени, за да се вижда цялото им облекло: копринените и басмени елеци по гърдите им, широките им гащи – донове шалвари с къси крачоли, широки без копчета; така и опасания син памучен пояс и под него отпред лъснала една лента от учура (въркозуна) на гащите, широка, ушита с коприна и русоп, дълга 20-30 сантиметра, развява се отпред в шалварите им. Така се труфеха с ленти и занаятчиите, еснафи и бакалите, но те носеха гащи-потури, дълги до глезените на краката си, широки, надиплени и дънести 20-30 сантиметра до земята.Обличаха едно джубенце сукнено, подплатено с кожи, късо по подмишниците им, тоже не закопчано отпред. И обуща носеха – пантофи, които преди да ги обуят за фикишлик или за по-голям контеж-ефект, някой им смазваха петите, та ги влачеха като чехли.
А пък жените и момичетата им всички носеха широки дънести гащи-шалвари също и те нанизани, както мъжете, с увиснала лента и опасани с тесен колан-пояс обшит с коприна русол, а някои обковани със сребро и нанизани със сребърни или позлатени павти-чаплази. И всички носеха на гърдите си кръстчета, сребърни или позлатени, и нанизани жълтици. Защото и най-бедният момък годеник при годяване, обезателно чрез свещеника изпращаше на годеницата си „пендара” – голяма жълтица, която тя носеше на гърдите си и до старост пазеше като светиня.
Всеки празник и двете им църкви се препълноваха с богомолци, като жените стояха зад мъжете, отделени като в кафез с дървената решетка, чрез която те надничаха и слушаха богослужението.
Домашната им обстановка по ред и чистотата беше порядъчна. Малките им дворове бяха обкичени с всякакви цветя: зимни, пролетни, ленти, есенни зеленини, чемшир, бръшлян и здравец във всяка къща имаха собствена домашна баня за миене, къпане. Всички домашни и приходящи от вън преди влизане в къщи изуваха си обущата, вън пред стълбите и праговете.
При посрещане и изпращане с вънкашни хора ръкосване не ставаше, а само с понавеждане глава и слагане дясната ръка на гърдите си. Гостоприемната им комфортна мебелирана стая бе такава: четириъгълна стая, постлана цяла. С домашно изработена шарена черга. На източната стена поставен иконостас с една голяма икона, обикновено Христосовата и Богородичната, както и съименик на домашните светия – било св. Георги, било св. Неделя или др. т. И пред тях, запалено, гори едно елейно кандилце. Покрай другите три стени, направени за седене миндерлици, един метър широки и сантиметра високи, тоже постлани с черги и наредени възглавници за седене. И всичко това е сама изпрела, изтъкала и наредила българската стопанка, както за къщата, така за домното им облекло.
При обед и вечеря домашните и гостите седяха на възглавниците пред трапезата, като първо домакинката или дъщеря-снаха преди после яденето непременно с ибрик и леген поливаха на всички да си измият ръцете със сапун. Мъжете седяха на единия край пред трапезата, а жените на другия кра. И първа стопанката ги прикатваше да ядат така: „Прекръстете се, господа, хапнете и пийнете, каквото Господ у дал за ваше здраве.” И домакинът, като се прекръсти, кажеше:”Хайде буюнус”[заповядайте] и почваха да ядат и т.н.