Концлагерът “Слънчев бряг” – една кървяща рана в историята на Ловеч

Иво Райнов

Всяка година, с пукването на пролетта, Ловеч прави тъжен помен. За  лагера, убитите, историята. Комунистическата  човекомелачка „Слънчев бряг“  е закрита преди  51 години. Въпреки времето раната не зараства и продължава да кърви. Затова всяка година около първия пролетен  ден  малка група ловчалии  изминава пеша пътя към комунистическата Голгота. Двадесет и четири  години са много време, достатъчно за да забравиш  или да ти омръзне.  Паметта за комунистическите зверства край Ловеч можеше да бъде забравена отдавна, ако не беше съвестта на СДС.  Всяка година местната организация на синята партия бие камбаната и повежда колоната към мъченическия хълм. За да каже, че помни и се срамува. За мълчанието и бездушието.

Всяка година в похода по стъпките на обречените тръгват стотици хора. Повечето идват т София, Свищов, Плевен, Троян.  Най-малко са ловчалии, въпреки  гаврата да превърнат нашия  град в символ на комунистическия садизъм. Някога край Ловеч са заточвали, измъчвали, убивали. Градът е мълчал. Някой казват от заблуда, че в лагера се превъзпитават хулигани.  По-скоро от страх пред  зловещата комунистическа  диктатура.  Разбирам  хората и времето, не искам да се правя на герой. Не разбирам днешните ловчалии. За много от тях лагерът  все още e комунистическото клише. Децата растат в неведение или с изкривената от родителите истина за криминалните престъпници, хулиганите и обществените вредители. Родителите остаряват с безразличие към миналото и историческата справедливост. Ловеч линее с греха на една полусподелена тайна.

Двадесет и четири  години след сриването на комунистическата утопия Ловеч не се е помирил със своята история. За управляващите вече повече от десетилетие  социалисти  лагерът е тема табу.  За много от новите партии  денят на поклонението е формално присъствие. Букет цветя, поднесени  от някое лице от офиса.  За гражданите – някакво политическо мероприятие. Но не и ден за съвет, смирение и  изкупление.

Денят, в който изкачваме пътя към ловешката  Голгота е денят  на нашата  mea culpa. Покаянието е индивидуален акт, но признаването на греха към миналото е невъзможно без съвместен и справедлив прочит на историята. Вече никому не са нужни виновни. Достатъчно е да намерим общи ценности, с които до осъдим времето и неговите извращения. За не ги повтарят поколенията.  Комунистическите концлагери се родеят с нацистките.  Дахау, Майданек, Освиенцим, Бухенвалд  не са заличени. Те са места, където Германия, Полша и светът осъждат историята и поднасят своите извинение. Но най-вече си спомнят това, което не трябва да се допуска  повече.

Пред нас българите все още има дълъг  път на помириение с историята  и съгласие помежду ни. СДС  изпълни своя дълг – не позволи  да бъде затворена една от най-срамните страници в историята на Ловеч. Така лагерът край Ловеч се превърна в единственото място, което пази спомена  за онези жестоки  времена. Двадесет и четирите години жива памет  доказват, че тук е мястотото на българския мемориал на комунистическия геноцид. Четвърт век е повече от достатъчно време за да захвърлим идеологията и предразсъдъците, да признаем общата вина и да тръгнем към съвместното изкупление на греха. То ще се случи, когато в първия ден на пролетта пътя  към кариерата започнем да изкачваме всички, без  партии и политика, като граждани. Или когато децата ни откраднат няколко часа за да се поклонят и положат стръкче цветя  в памет на жертвите и идиотското минало.