Иво Райнов

Срещнах млад мъж. Трудно познах възмъжалото момче, с което ежедневието ме срещаше в класната стая преди години. Похвали се, че е добре и успява в кариерата, но се чувства отчаян. От българската политика и обществената апатия. Върнал се от Германия съвсем съзнателно, искал да бъде част от промяната на обществото към по-добро. Ентусиазирано казах, че отдавна възлагам надежда на тяхното поколение, но той бързо ме прекъсна.

„Не разчитайте. Моите връстници са обзети от безразличие към обществените битки“. Обясни, че повечето от тях са успели, задоволени и относително щастливи. Другият свят като че ли не ги интересува.

Опонирах, че познавам и активни, обществено ангажирани млади хора. Предположих, че животът може би не е ги срещнал. Младежът се съгласи, но песимизмът в тона остави впечатлението за убедено вътрешно несъгласие.

Наскоро млада жена, също от тези, които помня от тийнейджърските години сподели, че и идва да се махне от нашата държава. Защото не вижда перспектива. Думите и преливаха от безсилие. Тук на справедливост разчитат само наивните. Сред тези, които я защитават вече има пострадали. Последните две изречения пък са перефраза на коментар под мой скорошен пост. Сякаш справедливостта е благодат свише. Сякаш в онези държава, в които бягаме за да търсим спасение, социалното спокойствие и удобство е съществувало преди да създадат държавата. Не, поколения са воювали за елементарни човешки права, за върховенство на закона, за социална справедливост,.. Лесно се живее там, където някой се е преборил. Трудното е да се пребориш.

Преди дни си отиде доц. Кристиян Таков, чиито думи бяха споделени от толкова много млади хора. А той ни казваше точно обратното на отчаянието, на бягството, на апатията. Като всички нас бе видял, че светът е обладан от злото. Но бе прозрял, че единственият начин да му се противопоставим е като се борим да го ограничаваме. Системно, ежедневно, неуморно. Злото се храни от нашето безразличие, вдъхновява се от нашите бягства и се озлобява от нашите страхове. Христо Комарницки, често нарича България „територията“. Ужасно прав е! Територията няма граждани, тя подритва поданици. Територията се управлява от злото, което дели облаги (пак по Кристиян Таков). И не среща съпротива. Възползва се от скромността, смирението или отчаянието на почтените и изтиква напред наглите. Мачка изключението, което търси справедливост за да наложи правилото, че нейното бламиране е обществено приемливо. Злото екзалтирано аплодира уморените лозунги „В тази държава няма справедливост“, „Тук никой властник няма да бъде осъден“, „ У нас не може да има нормално правосъдие“. Радостно маха от терминала към всеки, който поеме към някоя по-добре уредена държава.

Ако България е територия, просто не и достигат граждани. Животът в границите на територията е несправедлив, защото се примиряваме. Правосъдието е криво, защото обществото понася уродливите му практики. Наглите са заели всевъзможни управленски постове заради нашата сервилност и страхопочитание. Не можем да търсим оправдания извън себе си. В някаква конспирация, в географското положение или във времето. Времето… Както казва в едно от брилянтните си есета Кристиян Таков „Времето е особено. Полуграмотните са на почит, безчестите са богати, честните-нечути, пред Храма дъни чалга, а Св. Синод не разбрал. Не се лъжете времената винаги са били особени. Просто е повод да си кажете като милиони преди вас – искам да съм честен, но ми пречат“. Да вярно е, злото не може да бъде изкоренено. Вярно е, че отвратителните няма да се засрамят от това, че ще им покажем, че са нетърпими. Но ще им отнемем удобството да си мислят, че могат да творят отвращение без никой да ги замеря. Вярно е, че нашата непримиримост и протести няма да изметат обществения или политическия боклук веднага, но със сигурност ще попречат да засипе живота ни непоправимо. И ще ни предпазят от компромиса. Развратът иде от малките компромиси. Когато виждаме безобразието навсякъде, рано или късно започваме да го копираме (Кристиян Таков). Така, че изборът е наш. Да мълчим или да се одързостим да говорим. Да бъдем съучастници на неправдата или да я изобличаваме. Да избягаме или да останем. Да се приспособяваме или да се преборим. Но в случай, че изберем борбата трябва да осъзнаваме, че няма да получим награда, а сигурно ще платим цена. И още нещо. Най-вероятно няма да видим промяната преди да склопим очи, но поне ще сме тръгнали към нея. По утъпкания път ще бъде по-лесно за неродените все още.

Животът е избор. Моралът също. Избор е и държавата, в която искаме да живеем.