Денят на ловешката свобода

Иво Райнов

22 август е паметен ден за Ловеч. Или поне ми се иска да бъде паметен. На този ден през 1877 година Ловеч е освободен от властта на турците.  Както е известно Ловеч е освобождаван два пъти. На 17 юли градът е превзет от руската армия, но за зла участ турците успяват да си върнат контрола  десет дена по-късно. Ловешките жители, заедно с  малочислена  руска част,  оказват силна съпротива.  В историята остава геройството на Цачо Шишков, който самоотвержено,  до последен дъх, се сражава и задържа турците за да могат да избягат повече местни жители. След повторното превземане Ловеч е потопен в кръв.  Избити са десетки граждани, погребани в общи гробове в Дръстене (известния Кървав камък) и двора на църквата „Света Троица“.  Втората атака към града се предвожда от генерал Михаил Скобелев, който и до днес е тачен като  освободител на Ловеч.

22-ри август е ден на благодарност. Към предците  дали живота си своя град и съграждани и към руските войници  оставили костите си завинаги в освободения от тях Ловеч. По време на комунизма 22-ри август беше маргинален празник За съжаление инерцията се запази и в десетилетията на прехода.  Краезнанието винаги остава на заден план в потока на глобалната история. Дни  като днешния не се учат в училище. Затова героизма на Цачо Шишков и историята на Кървавия камък са непознати на подрастващите поколение. На много от нас, родителите им, не ни достигат знания и признателност за да приобщим децата към славните дати на местната история. Срамно е, но се опасявам, че значителна  част от ловешкото гражданство не разпознава плочата на Цачо Шишков или местонахождението на Кървавия камък.

Понякога ми е тъжно, че този толкова героичен ден се чества някак протоколно, с представителна група от местната администрация и няколко граждани. С изтъркания ритуал за поднасяне  на официозно надписани венци и букети на паметните плочи и гробове. Така уважението към историята изглежда като задължение. Може би имам грешна представа за историческата признателност, но  я разбирам по друг начин – като споделена между поколенията гордост и обсипани с цветя мемориални места.