Иво Райнов

Завършвахме пети курс в Софийския университет. Вече бяхме положили няколко педагогически изпита. Дори бяхме провели няколкомесечен учителски стаж в различни софийски училища. Знаехме, че ще получим дипломи, в които редом с научната квалификация ще получим учителска правоспособност. Въпреки това се надъхвахме взаимно как никога няма да станем учители. Знам, че повечето удържаха на този обет. Аз не успях. Няма смисъл да се връщам към обстоятелствата, които се наговориха да саботират онази хлапашка клетва да не заставам пред черна (днес вече бяла) дъска.

Правех първи и признавам недоволни стъпки в учителската професия, когато на опустялата вечерна улица ме застигна доста пиян мъж. Пелтечейки попита какви пари владея. Отвърнах, че съм учител. Надебелелият език изломоти нещо съжалително и с бързи стъпки, сякаш бяга от прокажен,  потъна в тъмнината. Бога ми, в онзи момент моята двадесет и шест годишна душа искаше да крещи от унижение. Заклех се този път пред себе си. Ще избягам при първа възможност. Съдбата имаше други планове. Да ме накара да открия  призвание в учителската професия. Наскоро майка, чийто син се колебае дали да поеме по учителския път, ме попита кога съм усетил призванието. Отговорих, че най-вероятно призванието идва с любовта към децата. Започнеш ли да ги обичаш проглеждаш от другата страна на учителската професия. Отвъд сивата фасада на незадоволителния обществен респект, ниския социален статус, недостатъчното заплащане. Клишетата, заради които много от моите състуденти отказаха дори да се опитат да бъдат учители. Някой ще попита за какво по дяволите ако не за обществено положение и пари си струва да се захванеш с една професия. О, заради толкова много неща.

Заради мисията да учиш на добро и човещина. За да отгледаш достойни хора. За да научих обърканите детски души да разпознават мрака и светлината.  Заради удоволствието да ги научиш да не ти се доверяват , а да мислят със своите глави. За да откриеш таланта и да му дадеш простор. За да посееш знанията и възпиташ уменията на утрешните победители. Заради привилегията да бъдеш създател и вдъхновител.

Заради розите с изписани имена по листенцата в часовете на раздяла. Заради влагата в младите очи в миговете на тръгване. Заради благодарността, която може би ще закъснее, но непременно ще се върне на някоя от срещите след години. Заради признанието, че вчерашното хлапе днес преуспява защото е последвало съвета ти. Затова, че някой те цитира с уважение и обич петнадесет години по-късно. Заради топлата прегръдка на улицата цяла вечност след раздялата. Заради удовлетворението, че си спасил един млад живот от ужаса на наркотиците. Заради вълнението да заместиш липсваш баща. Заради морето от обич, което перманентно те залива. Заради заслуженото право да те признават за учител.

Всъщност учител се става точно тогава, когато порасналите ученици те признаят. И не те забравят. Както аз помня моите учители. Повечето са на небето, но лицата и думите са все тъй живи в моите спомени. Истински учители, големи хора и тайни вдъхновители. Дали и техните духове нямат пръст в съзаклятието на съдбата, което ме превърна от заклет отрицател в страстен учител?

Откъде да знам кога усещаш призванието. Може би, когато престанеш да се срамуваш от брътвежите на пияния присмехулник и започнеш да изпитваш благодарност към твоите учители и привързаност към хлапетата, които растат пред очите ти.

Честит празник на всички, които са намерили или търсят учителското призвание!

1 коментар

Comments are closed.