Ное. 30 2017

Читателски дневник: За Ловеч, Балканите и джаза

Прочетено703пъти

В рубриката „Читателски дневник“ публикуваме коментара на Цветозар Цаков от сдружението Balkans – Ways to Friendship, за културния живот в България. То организира концерти на съвременни балкански джаз и рок групи в София и други градове. www.dnevnik.bg

В четвъртък на 23-и ноември, по покана на новото родно сдружение за съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship в столичния клуб Live & Loud ще свири младата словенска джаз-рок група Divje Jezero, която идва за пръв път на българска земя. Момчетата са от малкото живописно градче Идрия, в което живеят не повече от 30 000 души.

И още тук, вместо да говорим за прекрасната им музика, би трябвало да забележим, че има нещо гнило в Словения. А всъщност – в България. У нас на практика малкият град и високата култура са противоречащи си понятия, а много рядко в родните малки градове изобщо има активна музикална група, да не говорим пък за джаз такава. Става дума за алтернативната сцена разбира се, защото предполагам в почти всяко градче съществува някаква общинска форма на музикален колектив, който забавлява населението по празници и панаири.

Изключенията са наистина малко, макар да ги има, но те са по-скоро там, за да потвърдят болезнено правилото и да се отличат като цветното петно, което кара сивотата наоколо да изпъкне още по-стряскащо.

Не искам да звуча песимистично, а хейтърски пък съвсем – за това положение си има редица причини и сложни причинно-следствени връзки, част от които се коренят дълбоко в миналото, други – в не толкова далечни времена, а трети са продукт на съвремието и неговата все по-засилваща се вманиаченост да препуска стремглаво напред, без да вдига глава и да види накъде всъщност тича. В моя роден Ловеч например, който е областен център, пропит с много културна история и малко по-голям от словенското градче Идрия, от години няма нито една действаща група, в който и да е популярен жанр, а организирането на джаз събитие в ловешки клуб граничи с абсурдизма на Хармс и научната фантастика, тип Дъглъс Адамс, само че по-малко забавна. В Ловеч не просто няма ежедневен културен живот, а и никой реално не го иска. Или дори да го е искал, дотолкова е свикнал с липсата му, че в един момент е престанал да го иска и изобщо да се сеща за него, неизбежно пуснал се по инерцията на мнозинството. Такова е положението и с други много по-големи градове.

 

Какво може да се направи по въпроса? Какво, по дяволите, може да раздвижи този унило-застоял пейзаж? WTF can we do? Подобни въпроси си задаваме ние в Balkans – WTF, но в малко по-широки мащаби – защото положението на целия Балкански полуостров е подобно. Словения е едно от онези изключения, които потвърждават правилото, но Словения е изключение и в много други сфери. Не само за Балканите, а и за цяла Европа.

 

Макар че преди 89-а ситуацията у нас и отвъд Калотина в културно (а и всякакво друго, но нас тук ни интересува културното) отношение е твърде различна, след падането на соца Новото време се отразява по твърде сходен начин на всички бивши соц-страни от Източните и Западните Балкани. Културата поголовно се заменя със сурогати, както на най-висше ниво, така и под повърхността, където тя трябва да е най-жива и автентична. Отприщените изведнъж комуникационни канали от всякакво естество, свободният и всеобхватен достъп до информация вместо да ни направи по-свободни и независими, всъщност сам задръсти собствените си тръби, а с това и нашите, и ни направи още по-зависими от масовите консуматорски механизми. Докато преди знаехме, че трябва да полагаме кански усилия, да търсим и да намираме сами това, което искаме, днес то привидно е на ръка разстояние и самó идва при нас, а това всъщност е измама, която успива и свива светогледа, вместо да го освободи и разшири. Така се образуват и гигантски бели петна в огромни периметри около нас, които уж са на една ръка разстояние, в съседния двор или в този през него, а всъщност остават изцяло в сянката на големите кресливи играчи от Запада, които ни навират продуктите си агресивно и методично, така че запълват целия хоризонт. Да търсиш вече се превръща в усилие, което в най-добрия случай изглежда безсмислено, а често е асоциирано и със снобизъм и елитарничене, което дразни комфорта на редовите консуматори.

 

Какво може да се направи по въпроса? Въпрос без възможен конкретен отговор. Защото отговорите са много и се менят всяка година, всяко десетилетие и с всяко ново поколение. Единственото важно в случая е може би да се стигне до осъзнаването, че нещо трябва да се направи. Че нещо трябва да се прави. Постоянно, независимо дребно или по-мащабно, без значение дали резултатите идват веднага, след много време или никога. Никога никога не е никога, така или иначе. Никога все някога идва.

 

А след като осъзнаването е извървяно и прието, просто трябва да започне правенето. Това, което смяташ че е редно в този момент. Така или иначе никой никога няма да ти каже кое е истински редно и кое не. Премисляш, претегляш, отсяваш и започваш да правиш.

 

Ние в Balkans – WTF преценихме, че нашето правене трябва да започне от музиката, защото тя, според нашите везни и теглилки, е най-близкото нещо до човешката душа. Каквото и да означава душа и в каквато и степен тя действително да съществува. Музиката, според нас, е танцът на душата.

 

Само че за душата, за разлика от тялото, не само ритмичното движение е танц. За душата танц е и тъгата, и тихата радост, и тайната надежда; танц е и вглъбеното размишление, и искреното удивление, и безмълвното всепоглъщащо възхищение, за което няма думи и дори жестове; танц е спокойствието на уединението с вътрешните ти ангели и демони; танц са влюбването, разлюбването и борбата с болката по двете, която не можеш истински да споделиш с никого. За душата танц е приятелската компания, заради която не искаш вечерта да свършва, разпаленият или сдържан разговор по увлекателна тема. Танц е и неподвижното съзерцаване – на вътрешни и външни космоси, потъването в книга и пътуването във влак, чиито прозорци прожектират документален филм за живота. Танц са, разбира се, и яростта, гневът и отчаянието. За душата танц е всичко онова, което минава през нея, като ураган, за който си тотално неподготвен, макар да си слушал всички прогнози за времето. Ураган, който нахлува в дома ти неканен и отнася произволно покъщнина след себе си – всеки път различна, за да не можеш да разбереш кое липсва този път, а понякога отнася и цялата къща. В повечето случаи дори без да разбереш за урагана – само душата разбира какво се случва и започва да танцува, за да смали болката и объркването, да подреди с танцова стъпка нещата по местата им, доколкото е възможно. Душата танцува своя танц, а ти си безпомощен да направиш каквото и да е, затова, щеш-не щеш, танцуваш с нея. Бъркаш крачките, спъваш се, падаш и пак ставаш, псуваш или пък безропотно се потиш в срама от собствената си непохватност. Но танцуваш. Защото само това можеш да направиш, когато душата го пожелае. Когато душата пожелае каквото и да е. За разлика от разума, на когото можеш да се опълчиш.

 

А в наша естествено зачената задача се превърна желанието да покажем, че освен „музика за душата“ на Балканите се прави и истинска музика за душата – за танцуващата душа, при това в солидни количества и качества. Въпреки всички трудности на времето, манталитета и стереотипите. Че тя не е по-назад в нито едно отношение от тази на запад. И че е възможна навсякъде – и в малките провинциални градчета, и в ежедневието на българина и балканеца, и дълбоко в душата, като неразривна част от съществото му. Словения е само един положителен пример, който за сега просто потвърждава мрачно правило, но за вбъдеще може да стане пътеводен пример и да повлече крак. Може някой хубав ден да спрем да мислим инертно и апатично за музиката на Балканите, която се простира отвъд фолклорните традиции, като за екзотика. Да протегнем ръка и да я приемем като наша радост, гордост и отговорност. Като национална светиня. Не е толкова трудно, макар този ден да изглежда далеч.

А всичко това минава през по-добро познаване и разбиране на хората, народите и културите около нас. И през желанието за това, което се култивира мъчно, но веднъж покълнало – спиране няма

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d1%87%d0%b8%d1%82%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%b4%d0%bd%d0%b5%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d0%ba-%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%87-%d0%b1%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82/

%d блогъра харесват това: