«

»

апр. 29 2014

Разпечатай това Публикация

Фестът на Езиковата – седем години по-късно

Прочетено5936пъти

ezikovafest2904141Цветозар Цаков

Никога не е късно да станеш за резил.

Това го казвам за всеки случай. Все пак да се изтъпаниш пред цялото си бивше училище, заобграден от хора от седем до дванадесет години по-млади от теб, си е рисковано. Най-вече за твоето собствено чувство за младост и (най-вече) адекватност. Да се срещнеш отново с нещо, което е било толкова голяма част от теб, а вече от седем години не е, си е леко плашещо. Да бъдеш отново част от него е направо подкосяващо краката. Особено когато за пръв път си от другата страна – на сцената. Седем години след последния път, когато си бил част от тази малка магия – само че по малко по-различен начин.

За феста на Езиковата мога да говоря и много и малко. Но мисля, че вторият вариант е по-удачен, защото многото думи само биха задушили неподправената емоция на това събитие. Дори сега, когато се опитвам да напиша нещо за него, чувствам леко неспокойство, като че се готвя да извърша грях. Нещо нередно, неписано правило, което всеки знае и спазва безропотно, без да знае защо. Сега като се замисля, фестът (поне по мое време) си беше направо някакъв езически ритуал. За него започваше да се говори още от октомври и духът му не спираше да тероризира пространството между напуканите и олющени стени на достолепната жълта (тогава) сграда чак до март.

ezikova2904142Първият Фест в жиовта ми съм го запомнил предимно с две неща. Кошмарна блъсканица пред входа на училището, запушен от желаещи да станат част от езическия ритуал в музикалния салон. И претъпкания салон, в който буквално нямаше място двама човека да се разминат, което пък предоставяше на нас, изпадналите в клаустрофобична еуфория момчета, възможността неволно и (най-вече) волно да попипваме апетитните задни подкръстия на забързано преминаващите покрай нас момичета. А, повярвайте ми, това за един току-що навършил 15 години хлапак е неописуема и съвсем нова тръпка…

Музиката някак остнана на заден план. Всичко беше подчинено на една зараждаща се нова, различна сетивност към начина, по-който щях да гледам на света. Всъщност помня, че в разгара на подготовката на няколко пъти бях на косъм да се запиша да пея на сцената, но така и не ми достигна смелост. Както и да е.

Не събърах смелост през нито една от петте години. Може би е било за добро.

След това завърших, заминах за Германия, научих се да свиря на китара и ето ме седем години по-късно отново в родния град, подготвяйки се за първото ми сценично участие на феста – вече като ветеран. Участието беше уредено благодарение на познанството ми с момиче от класа-организатор. Идеята беше да помогна с изсвирването на две-три песни, тъй като желаещите да се изявяват на сцената с инструменти в ръка, за мое учудване и съжаление, бяха драстично намалели в сравенение с това, което помнех като ученик. Научих си партиите и се заточиха вечерни репетиции в салона – барабар Цецко с ученичките…

Чувствах се леко неловко сред всички тези млади хора, още невкусили от горчилката на съзряването, но и нямах търпение да усетя тръпката на това да си на сцената на музикалния салон пред стотици впити в теб погледи – тръпка, която лековато пренебрегнах когато му беше баш времето.

Все още неуверен самоук китарист (започнах да се уча да свиря съвсем сам на 21-годишна възраст, сравнително късно за усвояване на музикален инструмент), това за мен щеше да бъде първото ми излизане на сцена, ако не броим самоделните концертчета, които организирахме пред блока в ранна юношеска възраст. Нещата се стекоха така, че след това понатрупах опит на сцената, но може да се каже, че Фестът ми даде началния тласък – макар и със седемгодишно закъснение. По-добре късно, отколкото… Но да не навлизаме в клишето.

Репетициите всъщност тръгнаха толкова добре, че в един момент вече се усещах като част от общността на Езиковата. Всеки, който някога е учил в това училище, знае, че завинаги ще остане част от тази общност. Но тогава аз се почувствах не просто част от общността „Езикова“, а органична част от онези 17-годишни хора, с онзи блясък в очите, който имахме и ние (и се надявам все още да сме запазили). Излизането ми на фестивалната сцена изглеждаше все по-реално, а аз все повече забравях, че съм 25-годишна овехтяла кръпка към всичко, случващо се около мен. Споменах ли, че емоцията на феста не може да се опише адекватно? Май не – е, казвам го! И то при условие, че самият фест още не беше започнал.

ezikova2904144Толкова се слях с организма на фестивала, че дори си позволих да си издействам собствена „волна програма“. Уредих мой приятел, нямащ нищо общо с училището, с когото свирихме в свободното си време, да излезе с мен и да забием две „наши“ парчета, извън официалната програма – едното от които кавър на песен на една хърватска рок банда, доста необичаен избор, но пък парчето наистина си го бива.

Фестивалът започна, а еуфорията лека по лека изместваше у мен страха и сценичната треска. Последната окончателно напусна сградата след като изсвирих първото си парче – някаква лигава поп песничка, изпята от симпатична деветокласничка, но това едва ли имаше особено значение. Моята мечта се сбъдна – качих се на сцената на Фестивала на Езиковата. Седемте години чакане си заслужаваха! Втората вечер отново се качих на сцената за едно парче – този път по-приемливо спрямо личните ми музикални предпочитания. Така или иначе нямах право да се оплаквам – аз бях един своеобразен наемник, изпълняващ желанията на непълнолетните ми работодатели и на всичкото отгоре изпитващ неистово удоволствие от това. Свирих и още едно парче, заедно с момичето, което ме уреди – песента „Един приятел“, която се явяваше закриваща за втората вечер на фестивала, и в която си позволих дори да покъдря малко тънките струни в импровизирано (но простоватичко) соло. Кеф и половина!

И ето, че тук дойде моят „звезден“ миг. След приключването на „Един приятел“, аз останах на сцената, на която се качи и моят човек, с когото щяхме да свирим хърватското парче. Дори не усетих как съм се приближил до микрофона и съм започнал да говоря… „Това парче е специален

поздрав за всички вас, от един бивш езиковец, завършил преди седем години!“ – това е единственото нещо, което си спомням ясно. Последваха още няколко емоционални изречения, нещо от сорта на това колко ми липсват петте години, прекарани в Езиковата и други сълзливи откровения. Като в сапунен сериал. Всяко мое изречение беше посрещано с овации и викове. Бях се вцепенил – как щях да изсвиря парчето не знам.

ezikova2904143Китарата сякаш сама засвири и по-добре, защото със сигурност е звучала по-убедително, отколкото ако аз имах участие в този момент. Parni Valjak – Zastave. Мелодична и красива песен, нестандартен и свеж избор – точно каквато е ловешката Езикова. Не вярвах на очите си колко добре се приема песента от публиката, която пред мен танцуваше, размахваше ръце и снимаше с фотоапарати. Разбира се, не свирихме парчето само двамата – помагаха ни други двама бивши езиковци (на барабаните и клавира) и един настоящ дванадесетокласник (на баса). Единственото, за което съжалявам, е че не разполагам с това паметно за мен изпълнение на видео. Но и споменът е достатъчен. След последния акорд отново завзех микрофона, но този път само за едно-единствено изречение, което само си проби път навън: „Ценете престоя си тук, защото после много ще ви липсва!“. В този момент сигурно бих прочел някой от онези безумни розови романчета, които бяха модерни през 90-те, ако ми беше попаднал такъв наоколо. Но да не изпадаме в крайности…

Третата вечер изкарахме още едно парче на Green Day с моя човек и споменатата по-горе съпорт групичка, след което фестивалът приключи.

Надявам се обаче в действителност той никога да не приключва.

Скъпи настоящи езиковци, моля ви, погрижете се да е така, защото той е ваше богатство и гордост!

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d1%84%d0%b5%d1%81%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b5%d0%b4%d0%b5%d0%bc-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b8-%d0%bf%d0%be/

Коментари

  1. Цецо, всичко е същото. Бях много зает през последните дни и едва сега прочетох статията ти..По стечение на обстоятелсдтва тази година бях по-близо до организаторите. Подобно на теб смятам, че фестивалът е ритуал (даже го написах снощи в статия), нещо като кръщене, след което оставаш за цял живот езиковец. Много пъти съм казвал, че това не се разказва, то можге само да се преживее.
    Очакването, меракът, претъпканата зала, високият градус на емоцията – всичко е същото. Липсват ми само групите и живата музика, но обещавам да помогна с каквото моге да опазим и тази традиция и през следващата година на сцената да се качат отново музиканти.

%d блогъра харесват това: