Сън за Ловеч

Прочетено4840пъти

Петко Еврев

Неотдавна в един блог или сайт прочетох песимистичен сценарий за града, за неговото незавидно демографско и социално-икономическо бъдеще след 40 години.  Това ме натъжи сериозно. Като проучвах градоустройственото развитие на града от най-далечни исторически времена, разбрах, че той не веднъж е преживявал сериозни кризи и упадък. Но винаги е успявал да се съвземе, да се въздигне и разцъфти. Вярвам, че и сега, след преживяваната криза през преходния период, градът ще успее да се възроди. Трябва да имаме и позитивни сценарии. Затова скоро сънувах този сън.

Сън за Ловеч

Това беше странен сън. Сънувах, че съм в Ловеч след 30 години – през 2048 г. Застанал съм по средата на Покрития мост и гледам през отворената тераса към Осъма. Водата необичайно бистра, зелено бистра и пълноводна от бряг до бряг. Мяркат се тъмните гръбчета на мренки. Слънчевите лъчи потрепват по повърхността и проникват уверено чак до изгладените камъни на дъното. Колко е хубаво! Колко е ловешко!

– Учудвате ли се на бистрата вода? – зад мен е застанал непознат мъж на средна възраст и се усмихва любезно заговорнически – Отдавна изчистиха истински реката откъм Троян и сега тя си тече както в далечното минало, оправиха и разкрасиха речното корито по цялото му протежение през града, а на места я завириха. Сега можем да ловим риба, а децата могат да се къпят както едно време – хей там под скаличката и на бановата. И знаете ли, в празничен ден родители водят децата си да плават нагоре и надолу по реката с тези украсени платформи-салове, да се веселят и да слушат музика.

Любезният непознат се кани да ми разказва още за забавленията на децата по реката, но аз гледам надолу. В речното огледалото се отразяват леко накъдрени образите на красиви сгради. Отляво хотелът, какъвто го помня, отдясно оцветените фасади на комплекса „Драката“. А след нея красива двуетажна сграда с изящна куличка. Обръщам се с въпросителен поглед към непознатия съгражданин. Той се усмихва щастливо и ми обяснява:

– Това е Музеят с картинната галерия. Възстановиха го, такъв, какъвто е бил, преди да го съборят. За щастие изровиха отнякъде чертежите и го направиха същия, точно по проекта. Сега е забележителност на града наред със съседните му сгради на площад „Тодор Кирков“. Получи се красив ансамбъл. Реставрираха и въжения мост, хей там долу под бановата. Като минете по него, може лесно да се качите на Стратеш с просторния асансьор. Той ще Ви издигне до Белия паметник. А горе люляците са нацъфтели и ухае приятно. Входът на асансьора е достъпен през едно от онези странни укрития, изкопани в скалите през войната. Разказвали са ми, че там са се крили по време на тревога за въздушно нападение. Не знам дали сте чували за това?

Как да не съм чувал, като съм се крил и аз в тези дупки. Усмихвам се с благодарност на моя любезен съгражданин и с лекота политам нетърпеливо надолу по течението да видя там ли е моят мост – Железният. Ето го, запазили са го – същият, непокътнат, изчистен, лъскав, щастлив. Успокоих се, че на тази историческа забележителност на нашия град е оказано подобаващо внимание и уважение. Усещам, че преминавам щастлив по моста както в моето детство. Вече съм на ъгъла на ул. „Стефан Караджа“ и „Търговска“, там където за пръв път съм отворил очи, да видя своя обичан град и чрез него – целия чудесен свят. Но родната къща я няма. Сещам се, че я събориха отдавна заедно с всичките къщи на нашата махала и на тяхното място построиха широкоекранното кино „Георги Димитров“. Но защо не виждам тежкия му обем? Вместо него в дъното на грижливо оформеното зелено пространство стои приветлива ниска сграда и ме подканя любезно да пристъпя към нея. В този момент от широкия й вход излизат прегърнати и щастливо усмихнати момче и момиче. Питам ги каква е тази сграда.

– Това е градският дворец на информацията и новите технологии – отвръща момчето, – тук може да прекарате часове в приятни и полезни занимания и развлечения. Във виртуалния салон може да тръгнете да пътувате навсякъде по света, че дори и в космоса. Може да връщате времето назад и да се потапяте в миналото, да изживявате щастливи и тъжни събития от миналото на Ловеч, наситени с много познание и поуки за бъдещето. Ако влезете в залите на двореца, може да получите богата информация за историята и за забележителностите му. Вероятно за пръв път идвате в нашия град?

Отговарям им, че съм се родил на няколко крачки от тук и че съм се учил отсреща в гимназията, а те не могат да повярват и ме гледат учудено с любопитство. Сигурно в техните очи съм много странен и много, много стар. Все пак завързваме разговор. Любезно отговарят на моите въпроси. Момичето е ученичка в последния клас на гимназията в паралелка със социо-културен профил. Баща й е главен инженер технолог в обновения завод за микроелектрически уреди „Елпром“. Обяснявам, че и по мое време там работеха много хора от града и минаваха на отиване сутрин и на връщане вечер през Железния мост.

– И сега там работят много хора – казва момичето, – но не минават през Железния мост, а по новия мост, който е по-удобен, защото води право към обновената производствена зона. Железният мост е запазен като историческа атракция.

Да си призная, преди малко не видях този нов мост, нито обновената производствена зона, защото бях загледан със задоволство в моя стар запазен ветеран – Железния мост. Момчето е студент по информатика, дошъл си за изпитите, на които се явява дистанционно. Родителите му са също „ай ти“ специалисти. Работили в чужбина, но се прибрали отдавана в родния град, където се е родил и той. Сега продължават да работят за чужди фирми и пазари, но от тук, от България, от Ловеч. В града има и други такива специалисти. Избрали да живеят в малкия и красив град със запазена природа и богато културно наследство. Настанили се в живописния и слънчев квартал “Червен бряг”. Проявявам интерес към този нов и непознат за мен квартал и ще отида до там да го разгледам.

– На отиване минете през двора на бившата казарма – ме съветва девойката – да видите колко е хубаво и там.

Разделяме се любезно с моите млади събеседници. Те продължават все така прегърнати нагоре по главната улица. А аз свивам надясно край гимназията. Всичко наоколо ми е толкова познато. Ето го и военният клуб. И той е запазен такъв, какъвто си беше, сгушен под големите липи. Стигам до казармения терен, ограден с красива прозирна ограда от орнаментирано ковано желязо, и влизам през широко отворената порта. Попадам в грижливо оформен парк, изпълнен с посетители – възрастни, деца, майки с колички. В открито пространство са разположени разнообразни съоръжения за игри, от които се чува глъчката на зачервени и радостни деца. В дъното е запазена и обновена старата казармена сграда с надпис „Музей на военното дело, авиацията и космонавтиката“. Вътре експонати и картини ме връщат към военните сражения на пехотния полк, към рекордите на родните летци, към подвига на първия български космонавт. Браво! Станало е по-хубаво, отколкото съм си го представял. В друга адаптирана казармена сграда е устроен арт център с ателиета и изложби на художници живописци и приложници. Терасата на кафето е препълнена с посетители. Тръгвам край него по една алея, наситена със скулптурни паметници от миналото. Познавам, че това е „Алеята на помирението“. На нея са съхранени и експонирани захвърлените през годините на омразата бюстове на загинали млади хора,идеалисти с различни идеологически убеждения, но с една и съща абстрактна идеалистическа цел – свобода, братство и равенство. Тук завинаги всички те са постигнали равенството и зоват за помирение тези, които ги величаят и тези, които ги отричат.

Продължавам покрай обширен паркинг за велосипеди и електромобили нагоре към “Червен бряг”, но не мога да видя познатата ми картина. Всичко е променено до неузнаваемост. Няма го хамбарестият магазин „Лидъл“. Няма ги занемарените и изоставени преди сгради. На тяхно място е създаден модерен център за спорт със стадион, игрища, тенис кортове, плувни басейни, пътеки и площадки за фитнес. И тук е пълно с млади хора, които играят, тичат, плуват в басейните, или отдъхват на озеленените сенчести тераси и се любуват на гледката към града и зелените хълмове. Нагоре по хълма на мястото на лозята се е настанил новият квартал “Червен бряг” с индивидуални жилищни сгради, изградени по нови енергоспестяващи строителни технологии и разположени в богато озеленени обширни дворове. В тези „електронни къщи“ специалистите работят и общуват със света, а през свободното време, като си почиват, се грижат за цветята, зеленчуците, плодните дръвчета и лозниците, насадени в дворовете им. Как добре тези млади хора съчетават високотехнологичните си занимания с грижата за земята. Зад къщите им нагоре по хълма са запазени и много лозя с плодни дръвчета от череши и зарзалии. Целият хълм е обсипан с грижи и затова благодарно зеленее и цъфти!

След Червен бряг искам да се спусна надолу и да премина през града по главната улица от край до край. Ето го Сър пазарът – спретнат и приветлив, изпълнен с хора. Приветливи продавачи предлагат екологично произведени зеленчуци и плодове от собствени градини. Главната улица още оттук е само за пешеходци, настлана с красиво орнаментирани плочи и истински павета, каквито помня от моето детство. Отляво и отдясно са отворени малки спретнати магазини. Изглежда големите хипермаркети като „Лидъл“, „Билла“ и „Кауфланд“ са загубили своето господство и дребната търговия се е настанила отново на главната улица “Търговска”. Тук там има и кафе-сладкарници с изнесени отпред към улицата масички и столове под разпънати сенници. А ето къде продават прочутите ловешки питки с кебапчета! И този ритуал не е изоставен, не е забравен. Ще ми се да извикам: „Половинка с две!“ Неусетно стигам отново до гимназията и до онази приветлива сграда срещу нея – дворец на информацията и новите технологии. Хубаво съседство! Учениците се обучават и в двете сгради и така допълват и обогатяват познанията си. Оградата на гимназията я няма и цялото приветливо и разширено озеленено пространство от двете страни на улицата ме настройва към размисъл и приятно преживяване. Млади хора са насядали по скамейките под дърветата и оживено разговарят на техни си теми. Пия вода от чешмичката на ъгъла и продължавам към центъра на града.

Красивите настилки на главната улица ме водят нагоре и изведнъж преливат в алеите на градската градина пред театъра и хотела. Градината е обновена отново, за кой ли пореден път. В ефектно оформени водни площи се издигат струи вода и донасят лека прохлада. Хотелът “Президиум” е преустроен и изглежда различно – няма я неутралната му стъклена фасада, няма ги балюстрадите и кичозните антични фигури, които го “красяха” отвън. Хотелът носи новото си старо име “Хисаря”. От другата страна на улицата от камбаните на църквата се разнася приятен звън. На пейките са насядали възрастни хора пенсионери и коментират оживено. Заслушвам се в разговорите им. Долавям, че не коментират футболен мач и не критикуват управата на общината. Невероятно! Разговарят за представленията на местния театър и за предстоящото културно събитие в града – люляковите музикални дни. Ще гостуват именити състави музиканти и местни артисти. Концертите ще се проведат на различни места – в театъра, в камерната зала на музея с картинна галерия, че дори и в обновения летен театър на Стратеш. Присядам до разговарящите. Те хич не се притесняват от моето присъствие и продължават сладката си сутрешна раздумка. И говорят позитивно, без капка нихилизъм и отрицание. Позволявам си да ги попитам какво ги кара да бъдат толкова доволни от живота в малкия град.

– Дали е малък, не мога да кажа – започва да обяснява най-сладкодумният и се намества по-удобно на пейката. – Градът е стигал до 60 хиляди жители в социалистическо време. Сега е някъде към 22 хиляди, но не го усещаме малък. Даже казват, че леко нараства. Завърнаха се млади ловчанци, преуспели в чужбина, но решили да живеят и работят в родния град. Покрай тях дойдоха и други. Привлече ги градът със своята красота и живописната си околност. Привлече ги и добрата работа, която им предложиха възстановените и модернизирани ловешки предприятия с внедрени нови високи технологии. Производствените зони в града не са старите угнетяващи с външния си вид, шума, изпаренията, мръсотията. Те са вече привлекателна и пълноценна градска среда, богато озеленена, наситена с интересни обекти за обслужване, търговия, спорт и отдих. А най-интересната “производствена зона” е жилищната зона на „Червен бряг“. Там живеят и работят в своите къщи специалисти от сферата на информационните технологии. Както навремето занаятчиите са работили в дюкяните на първия етаж на къщите им. “Челвен бряг” е новият град, град на технологиите, но е свързан органично с целия останал град, с неговата градска среда, история, култура, красота.

– А кое прави града толкова успешен? – питам на тръгване събеседниците си от градската градина.

– Доброто управление и ентусиазираните и мотивирани за дела граждани, влюбени в своя град! – ми отговаря гордо и с широка усмивка най-възрастният съгражданин.

Разделяме се с добри пожелания и аз бързам нагоре по главната улица да я измина докрай по цялото й протежение. И да видя, както те ми посочиха, какво се е променило и подобрило в центъра, да видя, че на площада “Екзарх Йосиф І” го няма онзи срамен паметник на дарители, наричан от ловчалиите “фактурата”. Но пък отсреща през разкрасения “мост без път” в разчистеното пространство под скалистата стена на Стратеш са се появили скулптурни фигури на истински заслужилите ловчалии от най-далечното и от най-близкото минало – цяло великолепно множество. Сред тях се откроява царското семейство на Иван Александър, като че ли слезли от крепостта или направо от лондонското евангелие и стъпили уверено на ловешка земя. Картината се раздвижва и пред мен минават като на филмова лента средновековни войни, герои поборници, съратници на Апостола, духовни водачи, книжовници и учители, учени, писатели и поети, композитори и музиканти, художници, лекари, политици, военни предводители и обикновени редници герои – все заслужили граждани на Ловеч. Вървят долу под скалите край водите на Осъма и отминават. Идват от миналото и отиват в бъдещето. А отгоре Апостола наблюдава покровителствено преминаващото множество.

Чувам отново да бият бодро и настойчиво камбаните на катедралния храм и се събуждам в свежото утро на родния град все още под впечатлението на чудния сън. На главната улица се чува шумът от строителни машини и глъчката на хора. Поглеждам през прозореца и виждам, че работници редят красиво орнаментираните настилки. Значи се започва!  Градът ще се възроди и ще го бъде! Златният Ловеч!

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d1%81%d1%8a%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%87/

4 коментара

Skip to comment form

  1. Градът е хубав само вечер да го гледаш и то отвисоко.

  2. Мъчно ми е и си го обичам ,но за съжаление ще ни принудят да го напуснем и да си търсим работа другаде

  3. даже не искам да го прочета, защото вечер докторите казват да се зареждаме с приятни и спокойни новини

  4. А през далечната 2048 година някой споменаваше ли Минчо, Корнелия, Гришата?

%d блогъра харесват това: