«

»

юни 16 2014

Разпечатай това Публикация

Списък на любимите улици

Прочетено1854пъти

mostova1606141Цветозар Цаков

Идеята си е чисто моя, макар и да съм чел „Естествен роман” на Георги Господинов. Най-много да е леко зацапана от него, на подсъзнателно ниво. Но какво по-хубаво от това – подсъзнанието ти да е зацапано от нечие красиво съзнание. Считайте, че с това уводът се изчерпва. Дори му е много, но бях длъжен да уточня. Заради себе си. Пред себе си. Не че долният труд с неопределена жанрова принадлежност го заслужава. Но когато подсъзнанието ти казва, че нещо трябва да бъде осъществено, по-добре го осъществи – инак подсъзнанието така или иначе ще му намери приложение. Понякога не най-приятното.

Но стига кухи думи. Ето малко с плънка:

Улиците. Какво представляват те?

Ето какво са те според Уикипедия: „Улицата е път в населено място, предназначено за движение на превозни средстства и пешеходци”. (И снимка на улица във Франкфурт на Майн).

Wrong, Wikipedia! Wrong! Майната ти!

Улицата е място за създаване на ориентири към твоите спомени. Ето това е улицата! Улицата е нещо, което е създадено да оживява в книгите – коя улица ви се струва по-жива: улица „Ангел Кънчев” или улица „Консервна”? Улицата е и най-доброто комедийно шоу, създавано някога от български режисьор. И точно както една истинска улица – то всъщност е тъжно, и смехът, който я оглася, винаги завършва с тъга в нейния край. Децата, които играят по цели дни върху грапавата й асфалтова кожа, порастват и преминават на друга улица, оставяйки старата неутешимо тиха. Улиците понякога са задънени. Англичаните са дори по-безмилостни: deadendstreet. Изходът е единдтвено назад, а назад е посока, която води към нещо добро единствено в спомените. А има ли изход всъщност?

Много точно някой някога за пръв път е нарекъл улиците „градски артерии”. Изразът отдавна е клише и смисълът му е разпилян на повече посоки, отколкото съществуват в света. Но е адски точен! Безброй кръвни телца щъкат по тях и осмислят съществуването им. Без нас улиците са просто рани. Дълбоки, грозни рани. Продрали градовете, които на свой ред са продрали земята и безжално изсмукват жизнените й сили. Колко е тънка границата между живота и смъртта понякога. И колко неразличими могад да са те.

Кога умира един град? Естетсвено – когато щъкащите из артериите му кръвни телца намаляват главоломно.

„В земята рана те пробили,

разкъсали зелена плът.

Отгоре й го постролили –

така издигнал се градът!”

 

 Така.

А в улицата се съдържат и лицата. Всяка улица има свое лице. Всяка улица някак си с времето заприличва на името си (или пък става негова карикатура). И колкото пъти името се сменя, толкова пъти и улицата сменя лицето си. То става ту тъжно, ту весело, ту окаяно, ту екзотично. И сякаш всяка улица е обречена да води винаги до едно и също място, едни и същи хора. И никога няма да те разочарова, никога няма да те подведе. Защото улиците са най-добрият приятел на човека, дори кучетата го знаят.

Но да се върна на темата:

СПИСЪК С ЛЮБИМИТЕ МИ УЛИЦИ.

(Това е като списък с любимите хора, но по-траен. И никой няма да се разсърди, че не е попаднал в него.)

Чудих се как да подредя този списък. По значимост: но как да я измеря? По брой посещения: Но дали е меродавно? По азбучен ред: Твърде енциклопедично, твърде рутинно!

Затова реших да ги подредя наразбъркано, но по градове. Може би защото виждам някакво очарование и в хаоса и в реда. Мисля, че животът ми е някаква комбинация от двете.

Не ме питайте за смисъла на този списък. Списъците нямат смисъл. Те просто се правят.

Не очаквайте и изчерпателност. Пълни списъци не съществуват. Този дори е доста беден. Голяма работа!

Да започваме.

СОФИЯ:

Не съм роден тук. Не съм израснал тук. Не съм играл мач като дете в някой от безчетните училищни дворове. Там, където съм роден и израснал, дворовете бяха пет-шест, изръчкал съм ги всичките. Не мога да си представя, че ще остане неизръчкан училищен двор в града и може би поради тази причина не съм роден в София. И може би поради тази причина започвам със София – впечатленията ми са по-пресни. И може би поради тази причина са свързани предимно със заведения, намиращи се на съответните улици. Колко прозаично…

 

Бенковски. Една от любимите ми улици в центъра, особено в началото й откъм Дондуков: от едната страна RockIT, от другата – DaDa, кеф ти рок, кеф ти джаз, излизаш от едното и влизаш в другото. Ако вали дори няма да се намокриш. Можеш дори да прескачаш между двете на равни начала и да си правиш своеобразен културен коктейл за душата – една песен тук, две там, разбъркваш хубаво с голям Джак и кола, оставяш две минути да църцори на бавния огън на въодушевлението от нощния живот и консумираш умерено с приятели.

–  Пиротска, в частта си където се пресича със Самуил. Напомня ми малко немско градче (дори едно конкретно). Може би заради олющените стари сгради, които са надвиснали над минувачите като крепостни стени на незначителна римска провинция. Една от любимите ми кръчми е там – Адамс, където правят най-вкусното мексиканско пиле, а и самото заведение е достатъчно неатрактивно, за да се наслаждаваме на спокойствие и уют почти всеки път, докато слушаме леещите се от уредбата подбрани рок парчета и си говорим за антиутопична литература. И малкото пешеходно кръгово, сякаш разпределящо потока от хора така, че да не задръсти някоя важна градска артерия.

20-ти април. Невзрачна и неоткриваема, макар и на пъпа на града. Почти несъществуваща. Сякаш като името си траеща едва един ден. Един миг. Едва ли има по-подходяща локация за „Куфара” – от онези заведения, от които онези със скъпите дрехи, ланците и анцузите с три ленти бягат с писъци. Вътре се лее джаз, а пианото е от Ицхак Финци. Семпло е, много семпло. Погледът ти почти няма върху какво да се спре. Иван Петрушинов от време на време си пие бирата там под зоркия поглед на съдържателя Ести, който е винаги вежлив, посреща редовните си гости с дружеското „Здравейте, банда!” и е неизменно в овехтелия си, светъл, стар фрак, сякаш намерил скришна пролука във времето и идващ директно от 1902 г., когато е строена и къщата, приютила в себе си „Куфара”. През зимата можеш да си поръчаш домашно мелнишко винце – в шишета като колби за химични експерименти. Има нещо особено магнетично в улиците с имена на дати.

– Ъгълът на 13-ти март  и 6-ти септември – заради „Жадната ламя” и безвремието. Шест месеца, побрани в един тротоар и два бряста. И много приятни вечери в търбуха на ламята, която е орисана никога да не утоли жаждата си.

Всички безименни улици на Борисовата градина – заради времето, което в тях се сгъстява и ставапо-сладко, като мармалад. Мармалад от време. И лилии на вкус.

Уличките на Малките пет кьошета – заради „Хамбара”, „Дивака” и „Халбите”. И заради излаза на площад „Славейков”.

 

ЛОВЕЧ:

Този списък ми е особено труден, защото никога не съм знаел имената на улиците в родния ми град, с изключение на две-три. Струва ми се това е съвсем нормално. В родния си град човек се ориентира по облаците, а не по улиците.

Започвам с улицата пред моя блок. Разбира се, не знам името й. Като казвам, че започвам с нея, нямам предвид, че тя е първата в списъка ми. Не, тя няма място в никакви списъци на любими улици. Все едно да включа себе си в списък на любими хора.

По-нататък:

Иларион Макариополски. Дълга ене повече от 50 метра. Вероятно даже твърде я надценявам. Най-късата улица в града, с най-дългото име (винаги съм се чудил дали е нарочно). Една къща, едно кафене. И едно радио – и аз работих в него. Освен това води до стълбите на Езиковата (моето училище, езически култ) и до денонощния магазин (важна и рядка дестинация на път към парка). В кафенето пък изпих първата си бира в качеството си на избягал от час ученик. В следващия час изкарах шест по философия без да съм отварял учебника – най-вероятно заради бирата. Къса уличка, пропита от дълго траещи емоции.

Осъмска. Разстлана по продължението на левия бряг на реката, чието име носи. Когато бягах от училище, често седях на брега, точно между реката и шосето, по два-три часа, загледан в плавните движения на водата. Не съм си мислил нищо поетично или възвишено. Някакви си мои ученически мисли. И все пак не къде да е, а до реката. Там – пред дивия устрем на природата – всичко е изпълнено със значение и смисъл. Особено когато си точно на границата между градското ежедневие и монолитната вечност на Земята.

Търговска – заради упойващия мирис на липа през лятото и милионите мои стъпки, отпечатали се дълбоко в каменистата й памет.

Мостова – заради това, че не е улица, а мост. Покритият мост на Кольо Фичето. Улица над водата, свързваща два различни града – стария, величествен, хилядолетен Ловеч и новия, модерен и обезкървяващ се с всяка изминала година Ловеч. Мост през времето, където – на Ничията земя между два свята – можеш да си купиш сувенир, нещо като сертификат за Пътешественик във времето. Мост между Будата и Пещата на Ловеч.

Марин Поплуканов – заради това, че по кривите й калдаръми е ходил Васил Левски, а днес тя води до самия него – изправен гордо над града с всичкия си четиринадесетметров гранитно-бронзов блясък, непосредствено до крепостта „Хисаря”, оповестила началото на Втората българска държава. Заради музеите, галериите и хубавите възрожденски кръчми (и къщи!). Заради въздуха, който в квартал „Вароша” е сякаш по-осезаем и подмладяващ, в обратна зависимост от възрастта на всичко наоколо.

Римският път. Над ромския квартал. Бивша улица, цяло уличище. Част от важна римска пътна артерия. Заради много неща, но най-вече заради симпатичната ирония на случайността.

 

Алея „Баш бунар”  – заради интимното й приятелство с реката, зеления дъхав тунел и нощите с приятели и китари под съпровода на светулки и щурци. Заради „Вчера”. Заради Днес. И заради Утре. Заради бела Анаста и Трайдянко. Заради това, че просто няма как да не я обикнеш, откъдето и да идваш.

Спирам дотук. Мислех да продължа с улиците на Тетевен, откъдето е баща ми; на Аахен, където живях и учих шест години; вероятно на Ерфурт (заради Ловечер Щрасе!), но се отказах. За сега. Нека има поводи за нови списъци. Списъците никога не омръзват. Поне като занимание. Иначе съм сигурен, че този мой списък вече вие омръзнал и дори не сте стигнали до тези редове. Затова и по-нататък аз мога да си пиша каквито глупости искам. Без да направя лошо впечатление на някого. Например:

Пръндел!!!

О, имало все пак някой тук! Ебаси… така, де – По дяволите!

Абе, какво ми пука, това си е моят списък! Ето, още веднъж:

Пръндел!!!

Зад тази дума се крие толкова смисъл, колкото и зад всеки списък (включително този). Но аз си я харесвам, защото си е моя!

Никога няма да кръстят някоя улица „Пръндел”. Затова аз я слагам тук – за да оживее. Вярно, не е в роман, но за сметка на това си я представям ясно. Намира се навсякъде, където си поискам. На нея пием бира с приятели, смеем се и си говорим за антиутопична литература. И тази улица никога не свършва.

Никога.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d1%81%d0%bf%d0%b8%d1%81%d1%8a%d0%ba-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%83%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b8/

%d блогъра харесват това: