«

»

сеп. 17 2015

Разпечатай това Публикация

ПРОСТ СИ!

Прочетено5892пъти

cvetozarcakov1903151Цветозар Цаков

ПРОСТ СИ!
Тази реплика я свързвам с един от тримата ми любими учители от гимназията. Отправена към мен.

Но нека първо изясним какво означава „любим учител“. Този, който ти е писал най-много шестици? Или може би който те е изпитвал най-рядко? Не! и Не! (и ако се сетите за някакъв подобен трети вид – пак Не!). Ключовата дума тук е „учител“. Дори не учител, а „будител“. Такъв, който събужда жаждата за натрупване на нови знания и себеосъвършенстване. За изграждане на Себеси-то. Който отключва скритите ти дарби и им посочва пътя към светлината на външния свят. Който превръща учебния час от задължение в приключение – дори и да осъзнаеш това много по-късно. Или, както беше в един от моите случаи, който успява да те накара наистина да проумееш тъпата математика (с извинение към математиците!), макар и колкото да закърпиш петица в дипломата по предмет, от който бягаш с писъци, замяргяйки го по пътя назад с формули, които не си съвсем сигурен математически ли са или физически. Моят даскал по математика напипа слабите ми места и ги използва срещу мен толкова умело, че в няколко кратки момента бях склонен дори да реша, че решаването на задачи е интересно. В основата на подмолната му тактика бяха тогавашната ми страст към футбола и тетевенската саламура. Трудно е за обясняване. Но изведнъж започнах да влизам почти с кеф в часовете по математика и ако страничен наблюдател с невъоръжено вътрешно око ме погледнеше в един от онези мигове през междучасията между немски и математика, би помислил, че едва дочаквам часът да започне.

Но да се върнем на моята простота. Или простотия. Човек никога не е сигурен в какво точно го обвиняват с подобна реплика.

Аз съм човек, който има много кусури, и повечето даже си ги знам. Но никога не съм включвал в това число, съзнателно или несъзнателно, простотата. За простотията може и да се поспори в дадени моменти. Но простота – но сеньор, найн! Чета и пиша от преди детската градина (или айде, писането – със сигурност от преди първи клас). В детската градина ми викаха Професора, като единствен, който може да чете, и то гладко. Когато на другарката й писнеше, ме оставяше на едно столче по средата на стаята, с книжка в ръка, а останалите деца нареждаше в полукръг пред мен, и излизаше някъде. И аз започвах да „професорствам“. От първи до четвърти клас имах само шестици по всичко (освен по математика – 5 в четвърти, оттогава ми е тръгнало с тая математика). След това продължих по подобен начин. Участвах постоянно в олимпиади, пишех стихове – имах няколко публикувани в училищни вестничета и една поощрителна награда от конкурс. Влязох в Езиковата без проблем, на 31-о място по успех от кандидатстудентските изпити, във времената, когато това все още се постигаше много трудно. Класирах се четвърти на изпита по немски след подготво.

И изведнъж: „Прост си!“.
От учителя по литература!

Пред целия клас!

Хубавото бе, че тогава се намирах в един период на порядъчна смотаност и тази „забележка“ не ми се отрази особено негативно. Напротив: тя като че ли беше тласъкът, който ми бе нужен, макар че и до днес не мога да си представя що за тласък би могло да бъде едно учителско откровение към простотата на един крехък тийнейджър, на когото е втълпявано, че е умен откакто се помни. Сега като се замисля – може би челният сблъсък на тези два авторитета (родителите с „умен си“ и учителят по литература с „прост си“), рязкото събуждане от летаргията на собствената си умствена убеденост, публичното гилотиниране на ясната и твърда граница между „умен си“ и „прост си“, може би това е бил един микро-повратен момент в моето осъзнаване на себе си и на света, и на тънките мембранки между двете крайности на света и на живота, които наричаме граници, и които са всъщност само чертички, надраскани с молив в свят пълен с гумички за триене и химически коректори.

Та не знам точно какви процеси са се задействали в съзнанието ми в този момент, но от него нататък литературата се превърна в най-важното нещо в това училище, на което посвещавах най-голяма част от времето си в старание може би да докажа антипростотата си пред учителя, а може би (и най-вероятно) – пред себе си. И то не толкова да си докажа, че не съм прост, а да се уверя, че родителското „умен си“ не е било само от родителски чувства на принципа на гарджето.

Не знам дали в подобни случаи трябва да намразя или да заобичам учителя си. Или да ми остане безразличен. Но при мен се случи второто. Не веднага, постепенно, но сигурно. Днес знам, че тази стряскаща за мен реплика е била изтървана неволно, в пристъп на яд, може би и гарнирана с лично напрежение. Знам и че аз я предизвиках, или поне предизвиках някаква гневна реакция, макар и неволно. Но и до днес не знам как тази обида, при това пред всички, отприщи у мен обич. Опитвам се да разсъждавам над това, но едва ли някога ще бъда убеден за причината. Ако изобщо тя е причината. Може би просто съм я подминал, както младите хора с лекота подминават препятствията по пътя си, без дори да ги отчитат за препятствия. А може би тези неща – да обидиш и да предизвикаш обич – ги умеят само учителите.

Знам само, че днес имам трима любими учители от Езиковата (и въобще): по литература, по английски и по математика. Единият от тях ми каза, че съм прост. И май именно той е на първо място.

В тази история няма поука.

Просто исках да кажа колко хубаво е да имаш любими учители. И да им благодаря за всичко.

И да кажа на днешните ученици: Ако някога някой ваш учител ви каже пред целия клас „Прост си!“, не се обиждайте и простете – може би просто е открил нещо у вас, за което вие все още не подозирате. Нещо хубаво. А хубавото понякога се вади с лошо, защото, както знаем от физиката, плюсът и минусът се привличат.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82-%d1%81%d0%b8/

Коментари

  1. debelaka каза:

    Но при сблъсък на плюс и минус в математиката (и в живота комай) ПЕЧЕЛИ МИНУСЪТ.

    С удоволствие прочетох (за пореден път) написаното от Цветозар. Напомни ми за случай със сина ми преди доста години. В края на четвърти клас в последния момент се записа за състезанието „Кенгуру“, резултатът от което бе и приемен за 5-и клас в ПМГ. Без подготовка (както се оказа, болшинството бяха минали през частни уроци, а някои и през схемата на Ичева за внедряване на нейни „протежета“ в паралелката) се класира трети. Учителката му (от първи клас бе при нея, четири години) с изненада възкликнала „Ама ти си знаел математиката!“. След това стана един от състезателите на ПМГ по математика, с шестица на матурата, завърши с отличие физика в Софийски университет, в момента е магистър в специалност “ логика в математиката“ (изключително трудна, една от малкото на много високо ниво в страната) с предложения за научна дейност в тази област. Но винаги ще помним репликата на първата му учителка, която до четвърти клас рядко го оценяваше с „отличен“ по математика.

%d блогъра харесват това: