«

»

авг. 27 2014

Разпечатай това Публикация

Поколения на кръстопът

Прочетено2140пъти

crossroads2708141Иво Райнов

В неделя, на стадиона, случайно срещнах приятел от младостта. Живее в Америка от 13 години. Попитах го как се чувства. Отговори тъжно и като че ли объркано „Като чужденец, Иво“. Паузата на мача ни даде кратичко време за разговор, но с изненада открих, че споделяме еднакви  чувства. „Излъгаха ни! Двадесет и пет години ни представят  театър и съсипват България“. Сякаш четеше мислите ми за лъжата, наречена „преход“ и лъжците, които откраднаха половината от съзнателния ни  живот.  Думите му звучаха с дебела тъга и скрито колебание. Някак объркано  каза, че му се ще да се върне в България. Несъзнателно, но объркано му отговорих, че трябва да изчака още някоя година. Разминаващи се реплики на двама типични представители от едно объркано поколение.

Преди седмица постнах статус за смисъла на живота. Кратка история,  разказана от моя тъст. Достолепен човек, който за своите 82 години е постигнал най-важните цели в живота си – да построи дом и изучи децата си. В статуса омесих доста точно неговия разказ за трудностите и изтощителните усилия да съградиш собствен дом.

В малкото село Раяновци, сгушено в далечния български северозапад, някъде в началото на 50-те години. Месеци наред добив на тонове камъни. Естествено на ръка. Седмици да бъдат пренесени и обработени.Едно лято в гората за добив на материал за греди и мартаци.  Още месеци в изливане на хиляди тухли и тяхното бавно изпичане. Години в зидане, мазане и довършване. Повече от пет години за изграждане на еднокатова къща. Всеки камък, тухла, греда са поставени със собствената ръка. По-късно историята се повтаря, защото се гради нова къща в Белоградчик. В същото време са отгледани две деца, а после изучени. За да не останат със седмокласно образование на своите родители, нещо типично за хората от следвоенното поколение.

Постнах историята, защото осъзнах, че днес улеснени от толкова съвременни удобства, пилеем живота си без ясни и смислени цели.  Прочетох реплики, че и днес хората строят жилища и работят десетилетия за да ги изплащат. Как да обясня, че нищо не е същото? Днес някой ни строи жилищата, ние ги купуваме. При това ги плаща някоя банка, а ние и се издължаваме с десетилетия.  В онези години няма строителни бригади, а тук-там някой майстор. Няма толкова достъпни банки (поне в селата), нито пък сигурна и платена работа за да си спокоен, че можеш да изплащаш десетилетен заем. Онова поколение е построило всичко с ръцете си – домовете, фабриките, в които да работи, с недоимъка си е финансирало болниците, в които да се лекува и училищата, в които да изучи децата си. Независимо, че поне половината българи не са харесвали комунистическата държава,  са я съградили, за да оставят бъдеще на децата си.

Моето поколение наследи домовете и фабриките, училищата и болниците. Навлязохме в зрелостта във време на несравними житейски улеснения. Мнозина от нас построиха домове на своите деца, но не сложиха с ръцете си нито камък в основите, нито тухла в стените. Днес има толкова неща, които други могат да направят за нас. Моето поколение имаше късмета да е отгледано от хора, които вече са съградили бита ни. При това тръгнахме много по-образовани от родителите си, което пак дължим на техните грижи и всеотдайност.  Освободени от нуждата да мислим за екзистенцията  се размечтахме.  Ние пораснахме в ненормална държава, в потъпкана свобода, с пердета на хоризонта. Втурнахме се да съграждаме света, който нямахме, за да го подарим на децата си. Но както каза моя отколешен приятел „театрално ни излъгаха“. Не опазихме съграденото от родителите. Рухнаха фабрики и ценностите, в които ни възпитаха. Не опазихме и децата си, които масово се разбягаха към света, който ние им обещавахме тук. Сега се гледаме объркани, душите ни се пръскат от гняв, но до очите ни достига само тъга. Уморихме се! Много от нас се предадоха и заминаха към света на младежките блянове. Вярно е, борихме се, старахме се, поне опитахме. Но дали е достатъчно за един живот!

Наистина и днес строим домове на децата си и не пестим от тяхното образование. Но това е несравнимо по-лесно от времето на следвоенното поколение. Ще им оставим толкова, колкото наследихме. С една ограбена държава, изтрита ценностна система и все така прашасващи пердета върху хоризонта.

Поколението на децата ни.  То порасна в света на високите технологии и всестранните удобства. Не си представя животът без компютри, интернет, мобилни телефони, таблети. През тях всяко желание е на една ръка разстояние.Не може да повярва в  утопията да строиш жилище със свои ръце, В огромната си част не храни уважение към образованието. Дискредитирано и девалвирало. Не помни истинските ценности и е пораснало в дваж по-ненормална държава от тази на нашето детство. Пердетата на хоризонта не му пречат. Защото повечето искат да живеят отвъд пердетата. И  за разлика от моя „американски“ приятел не изпитват капка колебание в този избор. Много от тях градят затворения свят на успели юпита и достигат  самодостатъчност.

Бащите ни живяха с илюзията, че градят щастието на децата си. Дадоха ни домове и образование. Ние живяхме с с наивната вяра, че ще подредим нормална държава за децата си. Имахме утопични цели, но поне им оставяме свободата.  Децата ни…дали разбират, че 70 години по-късно смисълът на живота не може да бъде дом и образование. Тези цели вече са лесно постижими. А пердетата все още са спуснати върху хоризонта…

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bf%d0%be%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d1%80%d1%8a%d1%81%d1%82%d0%be%d0%bf%d1%8a%d1%82/

%d блогъра харесват това: