«

»

юни 19 2015

Разпечатай това Публикация

ПозитивНИ(Ш)

Прочетено2157пъти

rockserbia1906154Автор: Цветозар Цаков,

снимки: Ивайло Костовски, Людмила Михайлова

  • Они су наша деца! – казва сърбинът от съседната маса на келнера и има предвид нас, българите, дошли в родния му Ниш за уикенда и седнали да изпият по бира-две в случайно срещната етно-кафана в покрайнините на централната част на града.

Жена му била българка, уточнява, и това очевидно е достатъчен повод да ни почувства близки, макар че ни вижда за пръв път в живота си и са му трябвали около 45 минути да разбере (или чуе), че говорим български. Пита ни дали „попит ћемо по jедно пиво” и ние, разуме се, потвърждаваме, че попиването няма да ни навреди.

Чувал съм стотици пъти колко не ни били обичали сърбите, чувал съм и съм чел за тяхната прословута поговорка (действителна, между впрочем), че ако не знаеш по кого да удариш, удари по българите и няма да сгрешиш, не са ми убягвали и родни откровения колко не ги долюбваме и ние, защото са ни направили това и това през тази и онази война и защото като цяло са „шовинистични задници” и „мегаломани”. И не че няма частица истина във всичко това. Но въпреки всичко, там в нишката кафана, под рехавата сянка на някакво опърпано дръвче над дървена маса и под звуците на юго поп и естрада, звучащи от пуснато на бара радио, се почувствах доволен. Доволен, че съм надмогнал хорските приказки, градските легенди и уроците по история, и мога спокойно да седна в някоя сръбска кафана и да чакам някой да произнесе заветните думи, че „они су наша деца”. Нищо, че човекът имаше частно основание да го направи, което частно основание почива именно на моралните устои, които се опитвам всекидневно да защитавам. Защото преди ние да станем за него „наши деца”, той самият е изминал стръмния за много разуми път към съседния двор (най-дългата кратка отсечка на света!), отворил е вратника, надникнал е и е видял, че там черешовите дървета, люляковите храсти и усмивките са същите, нито по-малки, нито по-големи и плодовити. Видял е, че страшните различия и заплахи са се скупчили единствено в сенките, които обектите от двете страни хвърлят върху издигнатата помежду им изкуствена стена. А хората от двете страни гледат играта на сенките в захлас, като филм на ужасите, и дори не забелязват стената, върху която те танцуват своя зловещ танц.

Разсъждавал съм много за сложните взаимоотношения между народите на Балканите и винаги стигам до задънена улица. Обърквам се, връщам се, започвам от начало, питам по пътя хора за посоката, лутам се сред неясните пътни знаци и улични табели и накрая все стигам до улицата без изход. Нямам намерение да навлизам в подробни анализи, по-умни и компетентни хора са го правили нееднократно. Ще кажа само едно нещо, което наскоро чух от мой колега хърватин, който разсъждаваше на глас и сам си отговаряше защо аз искам да уча сръбски, а не някой популярен език, който ще ми свърши повече работа:

„Предполагам, че пътят към Европа минава през комшията”.

Пътят за всякъде минава през комшията, ще добавя аз. Включително пътят към себе си. Особено когато комшията ти е толкова близък, въпреки опитите ти да отречеш този факт. А на Балканите сме майстори по отричане на очевадни и прости истини. Най-прясното доказателство за това беше войната в Босна – най-безсмисленото масово кръвопролитие в новата история на Европа, което е белязало хората от три изключително близки нации за поколения напред. Не, че има такова нещо като смислено кръвопролитие…

Моят колега хърватин, впрочем, недолюбва особено сърбите. Изрежда ми три минути без да спира прегрешенията им към човечеството. Образован е, интелигентен и приятен човек, добър събеседник за шеги и сериозни разговори. Родом от Босна, живял е в Холандия дълги години, сега е в България с приятелката си и понякога се разхожда из София с фланелка на българския национален отбор по футбол. „Човечеството трябва да се унищожи до крак”, пък е другото му любимо верую, къде на майтап, къде не съвсем.

По време на Българо-сръбската война група сръбски медицински сестри лекуват тайно ранени български войници – нещо, което подлежи на смъртно наказание, ако се разчуе. Това се случва почти по същото време, когато се случват и кланетата в Сливница и Топлица. За Топлица обаче в българските учебници по история нищо не се споменава. Както вероятно и за Сливница в сръбските.

„Они су наша деца”, са си казали вероятно сръбските медицински сестри тогава и майчиният им инстинкт, предрешен като обикновена човечност, е захвърлил някъде надалеч страха от разстрел. В онази сръбска кафана в юнския ранен следобед ние бяхме българските войници, ранени от жежкото слънце и жаждата, а българоженецът беше нашият медицински брат, който превързваше сухите ни гърла с марли и бинтове от безплатно Зайечарско пиво. Превързваше и душите ни, без да го съзнава.

rockserbia1906153После един сръбски циганин се самопокани на нашата маса, извади от някъде китара и засвирихме и запяхме български, сръбски и английски песни. „Девойко мари убава”, „Зумбул”, “Let It Be”… „Най-щастливият ден” – с обратен на текста ù знак. “Wish You Were Here”! Никой от съседните маси не възрази.

Излязохме толкова позитивно заредени, че сякаш провеждащият се същия ден PozitivNI фестивал беше именно в наша чест. След това хапнахме по една плескавица, изпихме няколко бири „Лав” (Или jeси лав или ниси, както пишеше върху ледения кен) с люти пуканки и отидохме да гледаме концертите на една сръбска и една хърватска група, които бяха основна цел на нашето посещение.

И въпреки, че нощният влак за София закъсня с три часа и направи завършека на вечерта почти неприятен, аз поне се чувствах от страната на победителите в този ден, без да съм воювал с никого – нещо, което рядко се случва на балканските народи.

Преди да си легна, изтощен до крайност, ми остана само да си кажа наум и с широка усмивка на душата:

Хвала, братя сърби и хървати, за хубавите емоции и будите ми поздрављени!

 

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bf%d0%be%d0%b7%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%88/

%d блогъра харесват това: