«

»

февр. 02 2014

Разпечатай това Публикация

Пашкул на пеперуда

Прочетено2583пъти

peperud202141Катя Мандинска

Опасно нещо е демокрацията за един народ , който никога не се е управлявал сам. То е все едно управлението на монархия да бъде оставено на 12 годишен наследник, само защото властта се предава по наследство /образно казано/.

Политическите мъже в България извършиха прехода с пубертетска екзалтираност, показвайки отсъствието на каквато и да е далновидност , доказвайки умствена и държавна импотентност, с което ме направиха аполитична.

Изредиха се всички цветове на дъгата в политически окраски, извършвайки геноцид над народа си с размерите на една война. И това е нормално, защото живеем на Балканите и тук демокрацията е различно понятие от демокрацията в Европа.

Нормално е , защото политически опит за управлението на една страна не може да се натрупа за 20,30,40 или 50 години , затова аз нямам илюзии. Ние сме едва по средата на тези 50 години, можем и да развием обществото си до тези условия на живот, постигнати от другите страни, където емигрира българския народ, ако преди това не се унищожим като нация, защото и сега вървят някакви безумни решения за намаляване отпуска по майчинство, при условия, че детските градини и ясли не са алтернатива, и при този отрицателен прираст от социологическите статистики, които периодично ни информират коя точно година българите ще бъдат малцинство в България.

Смяната на политическата система даде влас в ръцете на хора, които не знаеха какво да правят с нея и в незнанието си те подпалиха България от четирите й краища. Демокрацията изнасили едно същество да се роди още преди ембрионът му да бе узрял за живот. Казандзакис има един такъв цитат, който образно описва картината :“ Една сутрин открих на един бор пашкул на пеперуда, тъкмо когато душицата вътре пробиваше черупката и се канеше да излезе навън. Чаках, а тя се бавеше, а аз бързах, наведох се над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Чудото започна да става пред очите ми, с темпо по-бързо от нормалното: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Никога не ще забравя ужаса , който изпитах, крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше, мъчех се да й помогна и аз с дъха си, но напразно.Тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето; сега беше вече късно.Моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе незряла, пошава отчаяно и умря върху дланта ми.“

Иска ми се управляващите мъже да признаят немощта си, изчерпаха се възможностите за експерименти върху народа, да си внесем хора извън Балканите, които да ни изведат до развитие на узрял ембрион, готов да се роди и да поеме живота си в свои ръце, преди българите да останем малцинство в България.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bf%d0%b0%d1%88%d0%ba%d1%83%d0%bb-%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%b5%d0%bf%d0%b5%d1%80%d1%83%d0%b4%d0%b0/

Коментари

  1. debelaka каза:

    „Иска ми се управляващите мъже да признаят немощта си, изчерпаха се възможностите за експерименти върху народа, да си внесем хора извън Балканите, които да ни изведат до развитие на узрял ембрион, готов да се роди и да поеме живота си в свои ръце, преди българите да останем малцинство в България.“
    Добре, но откъде по-точно ще осъществим вноса? Едни внасят учители по демокрация от Русия, казват, там свободата и демокрацията са издигнати до висоти, невиждани по другите географски ширини, други канят от Западна Европа. Как ще решим този въпрос?

    1. Katya Mandinska каза:

      Не мисля, че питаш сериозно, но аз ще ти отговоря, защото докато не започнем да се отнасяме сериозно към личната си съдба и да разберем, че ние сме отговорни за нея, няма “ кой да ни оправи“. От гледна точка на подчинението няма значение, доказали сме с вековете си робство, че се подчиняваме еднакво добре и на турци, и на византийци, и на германци, и на руси, и на американци. От гледна точка на развитите капиталистически общества аз лично предпочитам да ме управляват английски представители, но едва ли те ще искат да се нагърбят с това, имайки толкова лошо мнение за нас, така че бих се задоволила и на немци. Поне ще се върви в някаква посока, обслужваща държавата, защото нашите управници зациклиха в посока да оправят себе си до седмо поколение.

    2. debelaka каза:

      Благодаря! Бях сериозен, независимо от иронията, вложена във въпроса. И не т.н. робство ни е виновно, а това, че упорито изтребвахме, с или без чужда помощ, елита на нацията си.

    3. Katya Mandinska каза:

      Не може до свършека на света да се оправдаваме с робството, но един народ, който е позволил и е търсил кой от където свари да решава националната му съдба, си е изработил съвремието. Библейски принцип е: всеки народ си заслужава управниците. Къде на друго място в народното творчество ще има поговорка : „Преклонена главица сабя не я сече“ и тя се изучаваше в учебниците на основното образование.

  2. debelaka каза:

    „Иска ми се управляващите мъже да признаят немощта си…“
    Да бе, при толкова много гъзолизци и ласкатели тези „мъже“ отдавна са загубили истинската представа за себе си /ако въобще са я имали някога/.
    А и при толкова хомосексуални субекти в парламент и правителство мъжкото в управниците остава само за статистиката /и анална употреба/.

    1. Katya Mandinska каза:

      Много е лесно да се раздават определения и епитети, защо тогава не управляващите мъже, тези, които сте извън Парламента не ги изринете с една революция, не е задължително да е въоръжена, ами ги търпите вече над 20години. С какво тогава сте по-добри от тях?
      Или мъжкото в българският мъж се простира до там да попържа жената си и да псува в кръчмата след n-тата ракия. Коментарите ти са спам, още от първия.

  3. debelaka каза:

    Защото „зад всеки успял мъж стои по една силна жена.“
    Вие зад кого от неуправляващите мъже сте застанала, за да го вдъхновявате?
    И каква революция ще правим, след като само преди осем месеца имаше избори и хората избраха кой да ГИ управлява? Кого да насилват малцината узряли за по-нататъшно развитие пашкули? Нека времето си свърши своето.

    1. Katya Mandinska каза:

      Не теб дето си без име и лице , все някой друг ти е виновен, затова ти казах, че спамиш още от самото начало, и в мъжкото си безсилие естествено, че накрая са ти виновни жените. Аз бидейки жена, когато установих, че женският ми глас не е достатъчен, за да промени ситуацията години наред, от позицията на майка прокарах закон в Министерството на образованието при Министър Методиев за приема в ПМГ след четвърти клас, затова не се изказвай неподготвен. Аз съм вдъхновила много повече от един мъж и от една жена със Зеница и Подслушано мълчание, с което съм доказала, че мога да ушия байрака и да избродирам хвалебствените оди „въпреки“ и съм предала българщината за поколения напред, дори когато мен няма да ме има, и продължавам да разгарям родолюбието и да съм част от пъпната връв, която държи вързани хилядите емигранти в САЩ и по света с Родината България,чрез в/к България, който се издава в САЩ. Никога няма подходящите време, условия и обстоятелства, силните личности създават сами условията и обстоятелствата, подчинявайки времето на кауза , зад която са застанали. Ако ти си доволно къпещ се в личната си заблуда, чакайки времето да ТИ реши проблемите, то не се опитвай да заблуждаваш хората, че те са избирали кой да ги управлява години наред, защото изборът се прави от политическата инерция на такива, дето лепят определения и епитети, ялово гледайки през прозореца от дома и обвинявайки жена си, че е родила момиче, когато толкова много искали наследник. Превръщаш публикувания ми коментар в поле на личното си недоволство с нищо не питащи въпроси, не разбирайки,че въпросите отдавна са поставени от времето, зад което се криеш и е ред вече да се задават отговори.Отделих ти много повече внимание от заслуженото и това тук не е сайт за безплатна психотерапия. Така че обърни въпроса към себе си, дали ти си оправдал доверието на жената застанала зад теб, ако я има.

  4. debelaka каза:

    Аз пък си се кефя тук, в Ловеч, далеч от САЩ, на идеалната ситуация, и си дремя пред телевизора с бира в ръка. Нищо не ме интересува, нищо не правя, децата са полуграмотни и едвам връзват двата края. Голяма работа, че има прием от четвърти клас, щом моите наследници няма как да се възползват. Дано успеят да научат за тези 12 години няколко лафа на чужд език, че да отидат и те някъде по чуждите земи. Ако ли пък не успеят, ще си живуркат тук, на село, ще бачкат за по 300 лева и ще одумват като баща си съдбата си.
    А баща им ще продължава да дебелее, да дава акъл, скрит зад ника си, ще си пие бирата и ракията, ще побийва жената, че се бави с мезето, и ще е вечно недоволен.
    А някой демократ, скрит зад Атлантическия или Тихи океан, ще му дава акъл кога и къде да пише, дали да пише изобщо и ще се тупа в гърди колко обича KLETA MAJKA BALGARIA.

    1. Katya Mandinska каза:

      Излишно е да обясняваш, въпрос на либидо е: проблемите с него си личат, няма нужда да се обясняват. Когато човек е сексуално ориентиран и е убеден в собствената си потенция със самопризнато и удовлетворено либидо, не се интересува от интимния живот на другите хора и не води лична статистика кой, къде и с кого си го слага 🙂

  5. debelaka каза:

    Тъй ще да е. Когато изходът се ползва за вход нещата в живота придобиват истинския си смисъл. 🙂

    1. Katya Mandinska каза:

      Кумова пита*
      16 февруари 2010 г. в 16:31

      Андалуската нощ хвърли сянка и катранът в очите на Тодор заигра неспокойно. Дневната жега се стопяваше в дълбоките тонове на далечно фламенко, а ритмичните звуци на кастанетите насичаха сърдечния му ритъм. Потомък на прахървати от скито-сарматски народ, носеше орлово изражение с изсечени черти и местните жители от малкото селце го знаеха като суров мъж, пестелив на думи. Емигрант по рождение, в четиридесет и първата година от живота му, избор на съдбата го запокити по източно средиземноморския бряг на Испания, където бе закотвен вече осма година.
      Нощта разгръщаше кадифени пазви, мракът играеше с предметите, като рисуваше причудливи изображения. Аромати на цитрус и асафран**се смесваха със звуците и опияняваха сетивата, а те изгубени се оставяха на измамната наслада, която освободеното въображение отвеждаше в чувствените усещания.
      Всяка вечер крадеше томителните часове до полунощ, през които седеше на прага пред бялата хасиенда***. Тамбурата отпуснато лежеше върху коленете му , беззвучна. Тялото му , леко приведено над нея, изглеждаше все едно държи в обятията си покорена жена, пазейки я от видима само за него опасност. От време на време прокарваше пръсти по грифа на осем струнната тракийска тамбура и тя простенваше с нестройни звуци, от които мъжът се сепваше и с грижовни ласки, все едно успокоява уплашено дете, галеше крушовидната форма, твърдият явор, от който бе направен инструментът омекваше и притихваше в ръцете му. Разбираше, че бе докоснала отворена рана в коравата му душа и виновно млъкваше. Осем години вече нито една мелодия не танцува по струните и.
      След като тамбурата събудена замираше и плътните звуци на фламенкото ставаха доловими през сгъстяващата се нощ, Тодор опипваше с припряно движение пояса си. Хладният допир на сребърните пари, с които бе обточен краят на кенареното вързопче, му даваха сигурност и дълбоко въздъхваше.
      През изминалите години този ритуал се повтаряше, но нито веднъж не развърза плата, като да се боеше от съдържанието му. Тази вечер мислите бяха по-тежки и парещи. Сами отключиха спомените за далечното българско градче – Елхово. Разгоряната болка лумна в гърдите му като дълго тлеял огън, сгорещената кръв го блъсна в челото и опустошителният пожар на миналото го прикова към хладния зид на хасиендата. Овъглен и изгубен, мъжът затвори очи. Случаен порив на вятъра разроши кестенявите къдрави коси и милостиво ги спусна над лицето му. Тъмнеещата му душа го погълна и безсилен за съпротива, се остави на болката.

      Из прахоляка на спомените изплува три-четири годишно момче, сополиво и босо, шляпаше по селските пътища с циганския катун, който обикаляше страната да калайдисва котли и свири по съборите. Семейството му го изгуби, бягайки през границата от Сръбско, а циганите , милостиви по сърце, го прибраха. Намериха го в деня на пролетната кушия и го нарекоха Тодор. Езикът им не разбираше в началото, диво и уплашено, трудно се общуваше с него, но прояви интерес към музиката и тамбурата сама оживяваше в ръцете му, изтръгваше звуци, каквито и най-виртуозният музикант от групата не успяваше да извади. Бързо стана любимец на жените от катуна и те го взеха под крилото си. Годините монотонно се навързаха в постоянно пътуване, вечерите край огньовете, свиренето по сватби и сборове. До времето, когато пристигнаха в Елхово.
      В началото на пролетта, поречието на река Тунджа бе зелено и росно. Решиха да останат по-дълго в малкото селище между Странджа и Сакар планина. Разположиха бивака на една закътана поляна, в близост до селската чешма.
      Видя я още на първата сутрин. Обичаше да става, преди да се развидилее небето от изток. Сядаше пред шатрата, а тамбурата редеше тъжни и плътни мелодии в пристъпващото утро. Възпитан в суеверия от циганките, като видя бялата и риза да се спуска над чешмата, първо се изплаши. После чу подрънкването на менците, когато ги свали от кобилицата, за да ги напълни с вода и сърцето му лудо подхвръкнало, се успокои – не е самодива. После тя развърза бялата кърпа от главата си и смолистата лавина на косата и, освободена, водопадно се плисна до кръста. Любопитството му надделя. Прикривайки се зад ракитака, доближи до чешмата. Дълго я гледа как реши косите си с дървен гребен, чийто зъбци свистяха при впиването в мекото очарование, отразило последните отблясъци на луната. Отривистите движения на ръката и извикваха искри. Захласнат , гледаше как при разрясването все едно се посипваха звезди.
      Последва я прикрит зад дуварите до дома и. Същия ден разпита и научи името и – Спасия. Пришълци бяха домашните и, но добри хора ги прибраха, помогнаха им къща да си построят. Тайна имаше някаква при пристигането им, мълва се носеше за изгубено дете, но хората по тоя край бяха милостиви и не разпалваха чуждата болка.
      Има късмет Тодор, цяло лято катунът остана в Елхово. Всяка сутрин я следеше от чешмата до портата и. Престраши се и я заговори. Докато си наливаше менците, свиреше с тамбурата и тя започна да му носи закуска я гюзлеми****, изпечени върху плоча,поставена на пиростия*****, я катми, приготвени върху специален сач.
      Оживя на сърцето му Спасия. Далечните есенни мъгли се спуснаха по билата на септемврийските дни, а те накъсели, удължаваха времето до срещата с нея. Стана нетърпелив. Не можеше да я дочака при чешмата. По първи петли прескачаше през дувара, прикрит до прозореца я гледаше как се събужда, как се приготвя за чешмата.
      Спасия имаше най-черните очи в селището. Косите и – дъхави талази на неукротена юлска нощ, тежаха от ароматите на полудели в цъфтеж билки, заплетени в онези потайни часове, в които се случват чудесата на сбъднатите желания.
      Щом се събудеше, се изхлузваше от леглото и още боса разпалваше огнището. Навиваше дългата плитка и я прибождаше с фуркети*****, след което пребраждаше ниско челото си с бяла кърпа. Измиваше лицето и ръцете си над лактите от ведрото и отсяваше брашно в нощвите. Движенията и, отмерени и ритмични, извършваше в мълчание, като да свещенодействаше. Разделяше тестото на седем еднакви пити, по една за всеки ден от седмицата, поемаше излеко дъх и песента се плисваше от гърдите и:
      „Добро утро, сестричке,
      сестричке, златна звездичке…“
      Всяка една от топките измесваше над триста пъти, за да поеме хубаво въздух тестото и да набухти при втасването. Покриваше ги с месал и грабваше менците.

      Българите вдигаха сватби наесен. Музикантите от катуна като сърцати и неуморни се бяха прочули и всяка неделя свиреха из околията. Ако се женеше дружка на Спасия и тя присъстваше на гощавката. Тогава Тодор надминаваше себе си: очите му изгаряха, сърцето му играеше, тамбурата оживяла препращаше чрез музиката политналата му душа, която се вливаше в нейните очи. Тя преливаше от чистата му обич, червенееше страните си и свенливо свеждаше поглед. В градчето тръгна мълва. На последните две гощавки не дойде. В началото на новия месец баща и застана пред старейшината на групата, да уговорят цена за сватбата идната неделя. Женеха Спасия.
      Блед като платно, сякаш кръвта му бяха източили, цяла седмица напразно я чака на чешмата. Нито веднъж не дойде за вода. В събота приседна до белите чучури, повече по навик, отколкото с надеждата да я види.
      Като насън му се стори шумоленето на ризата , мекият блясък на бялото сребро върху шията и:
      – Спасийо – гласът му заседна в гърлото.
      – Остави ме, тейко ме жени утре, дадена съм – не вдигна очи да го погледне.
      Думите, удавени в мъка, увиснаха във въздуха. Огромно напрежение и костваше изричането на тая истина. Останала без сили тя се олюля и Тодор побърза да свали от раменете и кобилицата:
      – Къде си тръгнала с тез менци, тежка е водата за тебе…
      – Кумова пита ще меся днес…утре да я дадат на свирачите…Кумова пита…Тодоре…за тебе…

      Такъв обичай имаше само по тоя край. Като дар над музикантската плата, ако кумът бе доволен от свирнята, взимаше предварително изпечена от бъдещата невеста погача, отчупваше едно коматче и поставяше монета в него. След това коматчето обикаляше всички сватбари, като всеки поставяше своята монета в хляба. Накрая се предаваше на музикантите в знак на доволство и уважение, че са отсвирили сватбата.

      – Спасийо, да избягаме!
      – Немой да избягаме, Тодоре! Брат си ми! Тейко те разпознал! Разпитал циганите! Каза ми…
      За първи път очите и обречени се впиха в неговите – тя сякаш гледаше през него. Мъжът изстина. Нямаше молба, нямаше прошка в тези очи. Като човек, който вече е чул присъдата си, спасиените очи зееха празни.

      Утрото изпревари времето за разсъмване, но светът около него бе сринат. Когато се опомни, Спасия си бе отишла. Съботният ден изтече в несвяст. В неделя Тодор свири на сватбата. Обръщаше една след друга чашите с алжирка – тъмното и гъсто вино, което приготвяха по този край, поради сладката си нишка , бързо опиваше. Като в просъница мина сватбата, ето привършва последната песен“Мома се с рода прощава“. Тръпен различава как една сянка се издига над другите, взима бялото вързопче, чийто краища звънтят, богато обшити със сребърни монети и тръгва към него. Краката му не го държат, силите му го напускат, иска всичко по-скоро да свърши“още малко , сърцето няма да издържи“-мисли си. Две бели ръце се протягат към него, свилените ръкави на невестината риза се загъват над лактите, нежната им топлина го блъсва в лицето:
      – Кумова пита, Тодоре, за тебе…

      За осемте години, през които се скита по Андалуската земя, патината на времето посребри слепоочията му. Кенареното вързопче със сребърните пари не слизаше от пояса.

      Мъжът се разкърши като да излизаше от тежък унес. Бръкна в пояса с увереното движение на човек, който знае какво прави. Развърза възела и звънът на сребърните пари от четирите краища се разсипа в нощта. Окръглената луна освети дъхава, мека, сякаш току-що извадена от пещта погача, която изпускаше ароматна пара.
      Тодор преглътна.

      В далечината отекнаха звуци от протяжно фадо******

      *кумова пита – в експозицията на етнографския музей в град Елхово и днес се съхранява Кумова пита със сребърни стари грошове
      **асафран – подправка като шафрана , но с аромат
      ***хасиенда – къща
      ****гюзлеми – тесто пълно със сирене
      *****пиростия – триножник
      ******фуркети – големи фиби
      *******фадо – saudade – португалската дума няма точен превод, съдържа самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка; прокарва ясна граница между ярките и живи испански ритми, отговарящи на буйния и рязък испански характер и меката меланхолична душа на португалския народ

  6. стар байрактар каза:

    Прочетох интересната коментарна част на иначе сухия и предвзет материал на Мандинска и се вдъхнових /вероятно от Зеницата и Подслушаното мълчание на авторката/ да метна и аз едно спамче редом до дебелака.
    Ами хайде де, г-жо Катя, ушийте го най-сетне този байрак, по възможност без хвалебствените бродерии, за да не се разсейват зяпачите. А ако няма мераклии да го носят, аз ще се пробвам на стари години и с това деяние на ползу роду.
    А ти, дебелака, вместо да се плацикаш в собствен сос от заблуди и ялово да се пулиш през пенджера, отиди до градската библиотека и искай да ти дадат, ако имат де, нещо написано от Катя Мандинска. После тръгни по Баш бунар. Като срещнеш жена с вирнат нос и вперен поглед в необозримото европейско бъдеще , държаща в едната ръка повода на голям пес, а в другата пъпната връв към емигрантите в САЩ, да знаеш, че това е местният културтрегер Мандинска.При добро желание и смелост от твоя страна може да й искаш автограф или да споделиш впечатления от прочетеното, което ще е разгоряло вече заспалото ти родолюбие.

    1. debelaka каза:

      Да бе, ей сега как не тръгнах в студа да търся Ледената кралица и кучето вдън гори, газейки по снеговете.

  7. debelaka каза:

    Ех, хвана ме за душата тази „Кумова пита“, разчувствах се. След като прочетох разказа тръгнах да купувам еднопосочен билет за първия презокеански полет към България, но се събудих.
    И всичко си дойде на мястото – смелите – по чужбините, страхливите – пред компютрите, патриотите – излагат ни по света и у нас и ни продават на лягане и ставане.

%d блогъра харесват това: