Някой помни ли Стефо Смъртта?! А трябва.

Прочетено1274пъти

Кина Стойчева

Бях на 12, когато за първи път се вгледах и запомних Стефан Бояджиев, който всеки ден, яхнал колело, минаваше покрай нашата къща, отивайки на работа или връщайки се към дома си. Всъщност той не живееше в дома си, а в една занемарена пристройка към варошанска къща в горния край на града, на десния бряг на река Осъм. Семейството му беше изселено от София в Ловеч и въдворено точно в тази барака. Такива семейства имаше няколко в града, от които най-ярко си спомням три.

И така, Мъжо /така го наричаха приятелите/ или Стефо Смъртта /както го наричаха всички останали/ беше единствен син на царски офицер, генерал. От ген.Бояджиев нямам спомен, защото наскоро след изселването е починал заради уронената си воинска чест, както ми обясни моята баба Кина. Тя знаеше, че може да се умре заради поругана чест. Вдовицата г-жа Бояджиева, една строго вдовишки облечена и с тревожно-скръбно изражение поприведена жена, се отбиваше при баба веднъж в седмицата. Сядаха двете в кухнята по на чашка турско кафе и нещо тихо си говореха. Ако се случеше да съм в кухнята, баба с красноречиви усмихнати очи ме подканяше да изляза.

Мъжо беше завършил Военното на НВ кадетско училище. През 1958, когато започнах с интерес да го наблюдавам, той беше на 34. Висок почти 2 м, слаб, кокалест, леко приведен, Стефо имаше лице на Мефистофел – високо извити вежди над проницателни умно-насмешливи тъмнокафяви очи, орлов нос, тънки устни, които се извиваха рязко нагоре, когато се засмееше, издадена напред брада – естествен завършек на една силна долна челюст, басов глас, който често прогърмяваше с високия си свободен смях вечерно време по „движението“.

Косата му беше почти черна, винаги пригладен алаброс. В силуета му, в движенията му прозираше артистизъм, обличаше се просто, пушеше само „Ударник“.Пак от баба ми знам, че Мъжо работел като дявол в мебелния завод „Т. Кацаров“. В най-мръсния цех – полировъчния. Тогава полирането на мебелните повърхности се извършваше ръчно – полирчиците топяха едни доста едри тампони в кутии с полирлак и извършваха бързи кръгови движения, за да разнесат равномерно лака по почистеното и изгладено дърво.. Не са го питали дали точно това иска да работи, просто го поставили там.

Да, знаеше се, че работел като дявол, защото се разчу следната история: Директорът на предприятието трябвало да раздаде ленти „ударник“ за поредната първомайска манифестация и нямало как – Стефан Бояджиев бил най-бързият и най-кадърен полирчик. Дал му другарят директор лентата, а на следващия ден бил извикан в ГК на БКП да получи строго мъмрене заради своеволието да отличи с лента „ударник“ един син на народен враг.Компанията на Мъжо се състоеше от 6-7 пущове на неговите години, все стари ергени, които го следваха вечер по Главната, зяпнали в очакване на поредното от остроумията, които Мъжо ръсеше с невинна лекота.

След години се уверих, че поне двама от тях са били куки, които са го донасяли където трябва, защото само те се устроиха, а бяха най-тъпите от компанията. Със сигурност е знаел и не му е пукало.

Ей Богу, и до днес не знам друг мъж, на когото така да ляга прякорът „Мъжо“. Не се сещам за друг, наистина. Този беше необикновен.

Обичаха го и дечурлигата, които цяло лято се изкисваха в открития басейн на Баш-Бунар. Той беше ги увлякъл в плуване и водна топка, помогна им да се организират в отбори, научи ги, че няма нищо лошо, а напротив, в това сами да поддържат басейна чист, кулата – здрава, както и да разхубавят пространството около него заедно със съблекалните.

Нека да добавя, че нямаше спорт, в който той да не беше добър и вещ, освен може би в бягането. Играеше тенис, баскетбол, нямаше кой да го бие на шах. Но най-много обичаше водните спортове. Не знам откъде този човек черпеше знания, но ерудицията му беше зашеметяваща за всички, които общуваха с него. Не се дуеше, с готовност обясняваше, насърчаваше любознателните.


Казах вече, че Мъжо работеше като дявол. Не съм казала все още, че харчеше парите си с благородническа щедрост.Приятелката му беше от неговата категория – семейството й беше интернирано в Ловеч от Варна. Констанца Дянкова беше руса, пъстроока към синьозелено, правата си коса носеше дълга и подравнена на гърба, с отсечен малко над веждите бретон. Имаше перфектна фигура, обличаше се най-вече в костюми тайор, обувките – класика с тънко високо токче и чанта в същия цвят.

За мен беше събитие, когато тя преминаваше с елегантната си походка по неравния калдаръм /заоблени осъмски камъни/ на нашата улица, отивайки на посещение при г-жа Бояджиева. Кони беше натирена да работи в най-вонящия цех на кожарската фабрика „Велур“. Там тя трябваше да прехвърля купища издъбени кожи, коита вкарваше и изкарваше от сушилните. Тази миризма е толкова агресивна, че прониква в плътта чак до костите.

Въпреки всичко, Мъжо и Кони успяваха да ходят лете на море. Отиваха в Бургас при съвипускника на Стефо от Военното на НВ… , който тогава беше директор на Бургаския театър. Думата ми е за Вили Цанков.

Там, с актьорите, с художници, драматурзи, изкарваха две седмици като бели хора. Като казвам „бели“, то е и буквално. Стефо и Кони отиваха да изкарат две седмици на морето облечени в бели, безупречно ушити костюми.За разлика от Стефо, Кони нямаше приятелски кръг, покрай себе си не допускаше жени. Излъчваше безстрастност, гордост и независимост.

Когато двамата със Стефо се събираха с компания , тя говореше малко, винаги много спокойно и хладно-иронично, за разлика от него, който шумно се раздаваше .Не съм я виждала да се смее широко, от все душа, а по.скоро биваше усмихната като една Мона Лиза. Имаше чиста бяла кожа, устните й бяха тънки и плътни, захапката – като че ли леко обратна.

Представете си Селин Дион с измито от грима лице и ще добиете известна представа за Кони, 26-годишна по онова време. Двамата със Стефо ми изглеждаха по-скоро като съзаклятници, отколкото като влюбена двойка. Някъде около 1962-63-а станаха съпрузи. Тя имаше почитатели сред мъжете, но те внимаваха да не попаднат в полезрението на Мъжо. Само един се приближи твърде много до нея, стана им семеен приятел, постепенно започна да я ухажва открито и настоятелно. Панайот Василев – момче-софиянче, работеше като ведомствен художник в завод „Балкан“, беше син на известния български хоров диригент Данаил Василев, който известно време също беше за нещо си наказан и поработи няколко години в Ловеч, който му беше и роден град. / Даню Василев, един слънчев и щедър човек, направи през това време чудеса за културата на Ловеч/.

Пущовете на Стефо не пропуснаха да му подхвърлят закачки по адрес на Пепо Василев. Мъжо мощно се изсмял и казал, че жена му е желязна. И още нещо добавил. Горд съм, рекъл, когато виждам мъжете да ухажват жена ми – факт, който доказва, че тя е хубава и умна, т.е. заслужава да ми бъде жена.

След историческия Априлски пленум от 1957, комунистите бавно и полека започнаха да ни размразяват. Толкова бавно, че реално започнахме да го усещаме една петилетка по-късно. В резултат на това отпускане на примката, останките от семействата на някои от интернираните бяха малко нещо реабилитирани. Каква ти реабилитация! Животите им бяха покосени завинаги. Позволиха на Кони да кандидатства в СУ и тя стана студентка по френска филология. Мъжо продължи да бъде неизтощим полирчик, за да издържа жена си, докато тя следваше.

На 15-и септември 1966 филоложката Констанца Дянкова, все така елегантна в обичайния си тайор, влезе в двора на гимназията „Хр. Кърпачев“ в Ловеч като новата учителка по френски език..Учебната 1966/67 година беше единствената за нея, защото след края й те двамата със Стефо напуснаха Ловеч.

След дълги административни процедури Стефо беше успял да си върне частично софийското жителство /комунистите им го връщаха временно – да помнят кой се разпорежда със съдбата им/ и половината от огромния бащин апартамент в столицата, който се намираше на ул „Бенковски“ в отсека между „Дондуков“ и градинките около „Ал. Невски“.

Загубихме ги за Ловеч, само от време на време някой от старата компания споделяше по нещо дочуто за тях. Две години след преселването им в София те се развели мирно и тихо – така се били уговорили много по-рано. Трябвало да изчакат тези два години, за да може и Кони да придобие право на софийско жителство. Тя се устроила на работа като преводач на френски филми. Не съм сигурна дали в Бояна, или в Кинематографията. Не знам и с кое от уменията си се е препитавал Стефо..

Срещнахме го с моя мъж в Ловеч в един горещ летен ден на 1991 пред един от ловешките хотели. Засмя се широко, както го знаем, подхвърли закачка, обясни, че е дошъл да се погрижи за гроба на баща си, искал да премести останките му в София, където беше починала майка му. Извади „ударник“, пална, даде ми телефона си , „Обади се!“ Есента на същата тази 1991, целия октомври и малко от ноември изкарах у състудентка в столицата заради наложилата ми се лъчетерапия – ходех на процедурите амбулаторно в ИСУЛ.

Беше кофти ситуация, на това отгоре изпитвах неудобство заради притеснението, което със сигурност съм причинявала на гостоприемните си домакини. Обадих се на Мъжо, той веднага ме покани на гости. „Малко съм пострадал, но идва тук едно гадже и полага нежни грижи.“

Звъня, чакам малко, влизам, защото не е заключено. Подвикна, за да го намеря, защото, оказа се, не можеше да става. Фрактура на дясната бедрена кост. Стаята – светла, без завеси на прозорците, с висок таван, в нея – легло с нощно шкафче зад него, само един стол. На пода – много стар, избелял, навремето красив и скъп вероятно персийски килим, чийто основен цвят се беше установил на сив.

Десетки красиви цветни кръпки в разнообразни форми, пришити виртуозно, го правеха да прилича на живописно платно. Ти си по-добър от Пикасо!- възкликнах. Не, отвърна, докарал съм го като Целувката на Климт.

Лежеше ведър и спокоен, зад него на шкафчето видях обичайния „ударник“ и едно шише обикновена гроздова, преполовено. Заради болките – улови ми погледа Мъжо.

Обясни, че е продал апартамента с условието да го изтърпят докато умре. Издържаше се с парите от продажбата и с жалката пенсия, отредена на полирчика. Внимателен, галантен, нито веднъж не спомена и не ме попита по-подробно за операцията и за лъчетерапията.

В тези моменти не бяхме двама болни, а двама безсмъртни, отдадени на общи спомени. Извади от един древен черен кожен портфейл снимката на Кони , също толкова древна. Идва ли – питам. Не, защо? – засмя се ведро. И сега… не знам как да продължа, за да дозавърша подобаващо образа на Мъжо.

Трудно е за описване с думи. Накратко – едва след тези срещи проумях какъв човек беше Стефан Бояджиев. И всичко разказано по-горе, нямаше да бъде така разказано, ако не се бяхме срещнали след двадесет и седем години. Докато го гледах и слушах, постепенно започнах да схващам, че срещу мен лежи един безусловно свободен човек, един немислимо свободен и много цял човек!

Той никога не е бил друг. Нищо външно не можа и не може да накърни свободата му – нито комунистическият терор, лишил го от нормален живот и бъдеще, нито беднотията, нито физическата самота, нито смъртта.

Та той беше Мъжо! Беше Стефо Смъртта!

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bd%d1%8f%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%bf%d0%be%d0%bc%d0%bd%d0%b8-%d0%bb%d0%b8-%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%84%d0%be-%d1%81%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%b0-%d1%82%d1%80%d1%8f%d0%b1%d0%b2%d0%b0/

%d блогъра харесват това: