«

»

мар. 19 2015

Разпечатай това Публикация

На егоистите с любов

Прочетено1270пъти

cvetozarcakov1903151Цветозар Цаков

Photo: Ел Николаева

Много душевни терзания съм имал с думичките „егоизъм“ и „егоцентризъм“. Нерядко съм бил обвиняван пряко или (най-често) с недомлъвки в тези два гряха, особено във втория. И винаги съм се чувствал неловко и съм изпитвал някаква трудно определима вина. Когато идва от близки хора особено боли, защото те по принцип би трябвало да са напълно наясно с егото ти (т.е. с твоето Аз) и за тях то да е неразделна част от личността, която твърдят, че харесват.

Да, обичам да говоря за себе си. И имам нужда да говоря за това, което ме вълнува. Особено за вълненията, които съм пресътворил в написани думи. Имам нужда да разбера дали тези вълнения са докоснали някой друг и по какъв начин. Та какъв е смисълът на изкуството, ако не да докосваш чрез него чужди души? И какво по-сладко нещо от това да разбереш, че си докоснал? Изкуството се превръща в изкуство едва тогава, когато достигне до някого. Преди това е просто нещо, което си извадил от себе си и си захвърлил в чекмеджето на издишаните въздишки. Като Котката на Шрьодингер – има го и го няма едновременно, докато не достигне до още поне една отворена душа. Изкуството е творчество на духа. А, мисля си, творчеството е просто външен израз на егото. Без его няма творчество. Има копирачество (следване на модел), има преклонение, има чиста човешка възхита от споделеното его на някоя чувствителна душа. Но няма творчество. Всеки творец е малко или много егоист и егоцентрик. И душевен ексхибиционист. Знам, че това вероятно ме кара да звуча по-егоцентрично от всякога, но днес се замислих, че всъщност егоцентризмът не е лошо качество, а тъкмо обратното – то е едно от тези човешки качества, които движат света и създават личности. То е еманация на силната личност. А именно силните личности са най-големият враг на комформисткото статукво. Именно те събуждат задрямалите съзнания и ги карат да си спомнят, че те, а не някой друг, са отговорни са собствените си животи и за света, в който живеят. Да си спомнят, че всичко креативно – добро или зло – започва от личността, а не от тълпата. Наличието на осъзната персоналност у човека винаги се е приемала като огромна заплаха за масовия обезличен разум, а заплахата винаги се обагря в минорни краски.

Егоцентризъм е да показваш, че съзнаваш, че си добър в дадена сфера (без да се чусвташ неловко от това) и да искаш да споделиш това с тези, които биха били заинтересовани. Мегаломания е да си приписваш качества, в които сам не си сигурен. Много хора не могат да направят разликата между двете и от там идва голяма част от лошата репутация на всичко, което започва с думата „его“.

Може би тотално греша и просто си търся оправдание, за да обвиня за пореден път другите и да изляза чист пред себе си (човешко, твърде човешко), но като егоист и егоцентрик едва ли мога да постъпя по друг начин. А и в крайна сметка моето его (а и това на всеки друг) не е паднало от небето – то е сложна смесица от стотици, може би хиляди его проекции, които по един или друг начин са докоснали моята душа и са моделирали моя вътрешен свят.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b3%d0%be%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%81-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2/

%d блогъра харесват това: