«

»

Ное. 04 2013

Разпечатай това Публикация

Изгубените спомени за достойнството на българския учител

Прочетено688пъти

uchitelska_stachka411131Иво Райнов

Днес  чух  Георги Господинов да казва, че нямаме чувство за памет, защото ако имахме такова авторите на цинизма за „седянката“ нямаше да бъдат управляващи.  Преди шест години, през есента на 2007-ма България бе обхваната от невиждана стачка. Хиляди затворени училища, десетки хиляди стачкуващи учители и стряскащи масови митинги пред Министерски съвет. Един уплашен министър-председател (Сергей Станишев) и мишкуващ  финансов министър (Пламен Орешарски) се криха с свити  зад  щитовете на полицията и дебелите стени на правителствените сгради. Не намираха  доблест да погледнат учителите в очите, разговаряха с тях чрез медиите и интригантстваха  като недостойни хора. Цинизмът достигна връхната си точка, когато настоящият министър председател нарече преговорите със синдикатите „седянка“.

Да нямаме чувство за памет щом този доказан лакей на олигарсите още от времето, когато се предлагаше в други партии ( СДС),  получи шанса да управлява държавата. Ако имахме чувство за памет нямаше да търпим дебилното поведение на Орешарски, глух за гласа на хората близо шест месеца. Нямаше да се срамуваме, че българският премиер се крие като последен страхливец  през  задните входове на институции и събития или отказва публична лекция, защото трябва да погледне в очите, ненавиждащите го студенти. За Орешарски политиката е „седянка“, в която размотаваш нещастните хора, докато  начешеш собственото его или подредиш  поредната далавера на господарите-олигарси.

Тази статия  не е за Орешарски, а за загубеното чувство за памет. За отказа от свобода и достойнство. Учителската стачка от 2007-ма година беше социално чудо. Неочаквано, невиждано, изумяващо. Изключителен урок в едно разпаднало се общество. В онези четиридесет дни учителите бяха повече от достойни. Не получаваха заплати, но не продадоха честта си. Устояха на нечовешкия натиск на власт, инспекторати, директори. Най-чистото човешко приятелство и съсловната солидарност достигнаха невъзможни висоти.  Непробиваемо единство, което заплашваше да смаже всичко по пътя си. Повярвайте в онези дни видях много страх в очите на овластените. Този паникьосващ страх пълзеше неудържимо нагоре и посягаше към кабинетите на министрите. Тогава ни предадоха своите, нашите синдикални лидери сключиха примирие и спасиха кожата на „седенкарите“.

Въпреки всичко стачката беше изключителна  човешка  победа. Но  както казва Георги Господинов – не ни достига чувство за памет. След шест години от най-голямата синдикална стачка не остана нищо. Напусна ни солидарността и чувството за чест и достойнство. Загубихме усещането за свобода и лична воля. В училищата бавно и потискащо се настани страхът. Бунтарите от есента на 2007-ма се свиха в черупките на зависими хора  и конформисти. Мрежата на солидарността прогни, потопена в егоизъм и лицемерие. Българският учител бе истински хъш срещу софийската власт, но прие ролята на покорен слуга спрямо локалния властелин. Перфидният капан на Даниел Вълчев щракна зловещо.

Българското учителство пропусна исторически шанс да въздигне съсловното си самочувствие и да зададе посоката на образователните реформи. Потъвайки в примирение и безропотно съгласие учителите позволиха  на няколко правителства да разсипват  образованието с недомислени реформи. Стачката бе рубикон, след който българският училищен преподавател можеше да се превърне в съвременен възрожденец  и  водач,  достоен да бъде следван. Отказът от човешките достойнства на стачните дни върна съсловието в полето на социалните маргиналии. Защото не може да възпитава онзи, който разменя свобода, достойнство и идеали за дребни материални изгоди. Иначе казано онзи, който няма  чувство за памет  и достойнство…

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%b8%d0%b7%d0%b3%d1%83%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%81%d0%bf%d0%be%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%b4%d0%be%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b9%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be/

%d блогъра харесват това: