«

»

сеп. 19 2013

Разпечатай това Публикация

Защо входните тестове правят училището гадно?

Прочетено3548пъти

vhodno1909131Иво Райнов

Глупава практика е децата да понасят последствията от  всяко недомислие в образователните регламенти.  Всички знаем (като родители, учители, ученици) колко е трудна адаптацията  към учебните занятия след близо три месеца ваканция. Нежеланието да седнеш на чина е изключително силно. Точно тогава, сякаш за да е максимално гадно на децата, се появява още един демотивиращ фактор – входящите проверки на знанията.

Входящият контрол безспорно е нещо важно. Но вместо да бъде един рутинен източник на аналитична информация за нивото на знания, той се превръща в силно стресиращ фактор. За съжаление предпоставките затова произтичат от нормативната уредба.  Входящият контрол е уреден с една доста стара Наредба  №3 (от 2003 г.) за системата на оценяване. Член 8 ал. 3 от цитираната наредба императивно разпорежда  „В триседмичен срок от началото на учебната година се установява и оценява входното равнище на учениците“. Добросъвестният учител трябва да изпълни изискването, но съвсем не разполага с три седмици.  По ред  технически причини (празници, съгласуване на заданията, организация)  първата седмица почти не се използва. Така децата са принудени да направят 7-8 входящи проверки в следващите две седмици. Иначе казано всеки ден контролно. Дори и това не би било проблем, ако тестуването нямаше отношение към текущото оценяване на учениците. Да, ама  не!  В следващата  ал. 4 от същия член на наредбата става ясно, че“ Поставената оценка по ал. 3 е част от минималния задължителен брой  текущи оценки за първия учебен срок“. Т.е. всеки ученик стартира по повечето предмети с оценка от входното изпитване. Така децата се втурват да преговарят изучена материя (по част от предметите дори им се дават указания кои теми да си припомнят). Колкото и да се стараеш  психологически  и физиологически ограничения не позволяват ефективен преговор. Неуспехът, който често се материализира и в получената от входящия тест оценка, отблъсква и невротизира. Трябва да допълня, че получената оценка съвсем не е без значение.  В чл. 20 на Наредба №3 ясно е разписано, че „Срочната оценка се оформя от учителя, като се отчитат знанията и уменията на ученика върху учебното съдържание по съответния учебен предмет, изучавано през учебния срок, и при вземане предвид на текущите оценки“. Така, по силата на текстовете в наредбата входящотото изпитване е една от задължителните текущи оценки, а те са база за формиране на срочната. За да оценим тежестта на резултата от входящия тест ще поясня, че по предметите с 2 учебни часа (каквито са повечето  учебни дисциплини) броят на задължителните текущи оценки е 3. Вижда се, че резултатът от входящият тест би трябвало да представлява 1/3 от крайния резултат за срока. Дори да му се предаде различна тежест, влиянието ще бъде достатъчно силно.

Дискусионно е ,дали знанията от преходна година трябва да имат отношение към срочното оценяване на нов материал. По много от предметите се изучава съдържание напълно различно от предходната година. Очевидно входното тестуване не може да е обективен критерий за усвояване на новия материал. Мое лично мнение е, че входните изпитвания трябва да бъдат само с аналитичен характер и да предоставят възможност за изводи относно пропуските в изученото съдържание. Можем да ги сравняваме с резултатите от предходната година, но не и с постиженията по материала, който предстои да бъде изучен. Превръщането им  в задължителна текуща оценка не е от полза нито за учителя, нито за ученика.  Начинът, по който входните изпитвания са регламентирани към настоящия момент е наказание за децата. Наказание за тези, които са забравили повече. Наказания за всеки, който би опитал да преговаря за да постигне по-добър резултат.

Лошото е, че никой не е виновен. Министерството разглежда входните изпитвания, като индикатор за качеството на образованието и възможност за съпоставяне на знанията на „входа“ и „изхода“. Училищните ръководства  се съобразяват с изискванията на наредбата и изготвят триседмичен график за тестуването. Учителите нямат други опции освен да изпълнят нормативните императиви и да проведат в указания срок тестовете, а резултатите да включат в броя на текущите оценки. Само, че забравяме, че между редовете на наредбата са живи детски души. Те са тези, които отнасят  чиновническия  начин за съставяне на наредби и тяхното изпълнение. Добре известно е, че всяко изпитване е стрес. Когато  го правим важно за текущия и срочен успех, когато го  композираме  върху обемен учебен материал и го натрупваме  с още седем – осем изпитвания постигаме единствено възможното  – стрес и и усещане, че е гадно да се ходи на училище.

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%b2%d1%85%d0%be%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d1%8f%d1%82-%d1%83%d1%87%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%89%d0%b5/

Коментари

  1. debelaka каза:

    През годините на преход от тоталитарен комунистически режим към демокрация държавната политика в България не цели да направи достояние истината за диктатурата в периода 1944-1989 г., а да я скрие от младите хора в училище.
    Такъв извод направиха историци, социолози и журналисти по време на конференция „Българският комунизъм – в учебниците”, проведена днес в София. Инициативата е на неправителствените организации фондация „Конрад Аденауер”, Център за Европейски изследвания в Брюксел при ЕНП и фондация „Център Хана Аренд”.
    Те представиха обширно представително изследване на НЦИОМ, резултатите от което показват огромни празнини в информацията и знанието за комунистическия режим в България сред младите хора на възраст между 15 и 26 години (сайтът desebg.com ще публикува изследването на части поради големия му обем).
    Една от основните причини е, че държавната не участва по никакъв начин в процеса на преосмислянето на тоталитарното минало и в образователната система е създаден сериозен вакум за събитията от периода на комунистическата диктатура в България в представите на младите поколения, които не са го преживели.
    Кристиян Шпар, ръководител на медийната програма на фондация „Конрад Аденауер” в Югоизточна Европа, посочи, че осмислянето на комунистическата диктатура принадлежи към най-трудните задачи, които могат да бъдат поставени на едно демократично общество.
    Той отбеляза, че в посттоталитарните общества минават от едно до две поколения, до момента, в който може да се постигне консенсус за характера на режима. Шпар даде пример с Германия, преживяла през ХХ век две диктатури – нацистката и комунистическата в бившата ГДР.
    „Ако не анализираме диктатурата и не извлечем заключение, рискуваме тя да бъде представена в благоприятна светлина, като един вид „добро, старо време”, а престъпленията да бъдат забравени. Ние смятаме, че жертвите на диктатурата заслужават техния опит да стане публично достояние и обществото да се дистанцира от методите на режима”, допълни той.
    http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1440

%d блогъра харесват това: