Децата започват страхливо живота си

Прочетено1777пъти

Иво Райнов

Страхливо започваме живота си, Иване! Вярвам мнозина си спомнят репликата от носталгичния филм „Вчера“. Винаги изплува в мислите ми като рекламен спот, когато чуя млади хора да се страхуват.

Например да отстояват правата си, да се защитят от обидно или просташко отношение. Да искат повече, да настояват да бъдат чути, да бъдат коректив на кривините. Толкова пъти съм го казвал на децата ми. Онези, с които животът ме е срещал и вменявал задължението да възпитавам. И винаги гневът е потъвал в удобния пашкул на оправданието.

Страхът да поискаш, този изгарящ демон. Децата ми казват, че да отстояваш значи да се изправиш, всички да те видят, всички да те чуят. А самотният глас кънти като обвинение. Децата казват, че самотният борец за истина бива наказан. Защото и думите могат да бъдат репресия, а ролята на черната овца е тежка, понеже пръта е в ръцете на овчаря.

На мен ли само ми изглежда ужасно убеждението на децата, че истината не си струва последствията? Духът започва да гние, заразен от малките компромиси. Мълчанието, защото носи симпатия, съгласието, защото дава предимство, покорството, защото осигурява спокойствие. Духът е пипнал тези вируси в домашното и за съжаление училищно възпитание. „Кротувай, мамо, малко остана“, „Дете, гледай да не се набиваш на очи“. Смирени принципи от семейната педагогика. А всички усилия да учим децата на добро и правда, къде отиват щом наливаме умовете им със смирение към лошото и неправдата. Или лошотията и неправдата имат различен прочит, когато са оваляни във правомощия? Хайде да погледнем училището, което първом гради представи за равенство, права, лична свобода, а после започва да подклажда съмнения, че равенството е относително, правата не са гарантирани, а свободата е опасна.

Децата се страхуват да отстояват истината. Да, успели сме да им втълпим, че правдолюбието е еретична дързост, за която се плаща с неблагоприятни последствия. Днешните деца съвсем не са романтици. Растат прагматични и гонят успеха. Дали се сещаме, че ние сме техният пример – и в триумфа и в провала. Нашите думи, може би, се лутат в мислите им, но нашият пример чертае техните стратегии. Предписали сме им мълчание, покорство и лицемерие върху рецептата за успех в училище. Мислим, че така лекуваме болката от сблъсъка с несправедливата действителност. Всъщност разболяваме съзнанието. Сблъсъкът е усилие, примирението топъл и удобен пашкул. Веднъж осъзнато остава нравствен трик за цял живот.

Децата не искат да се борят, предпочитат да се впишат. Не харесват протеста, защото той саботира успеха. Уморяват се от свободата, защото тя се заплаща с нарушено спокойствие. Днес са деца и може би страхът им отива. А утре, когато пораснат? Справедливостта и истината пак ще са обречена кауза, а смирението и покорството стъпала към успеха.

Някой сигурно ще каже, че така се живее на тези географски ширини. А аз ще повторя, че децата ни започват страхливо живота си. Още по-лошо е, че ние, които възпитаваме вкъщи и наставляваме в училище, го живеем страхливо. А децата градят стратегии…

Постоянен линк към тази тема: http://lovechtoday.eu/%d0%b4%d0%b5%d1%86%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b7%d0%b0%d0%bf%d0%be%d1%87%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%85%d0%bb%d0%b8%d0%b2%d0%be-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b8/